Опасно наследство
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Димитрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Опасно наследство». Краткое содержание книги:
— Нямаше да ти повярвам на нито една дума, ако не бяха две неща.
— Именно?
— На първо място — висш служител от Външно министерство върна в Амстердам паспорта на Дъдли Хулм. А това ме подсеща да ти дам твоя.
Тя порови из чантата си, извади тъмносиния му паспорт и му го подаде.
— А кое е второто? — попита Адам, като взе с благодарност паспорта си.
— Имах съмнителното удоволствие да се срещна лице в лице с другаря Романов и нямам желание това да се случва отново.
— А пък аз възнамерявам да го срещна отново — каза Адам.
— Защо? — попита Робин.
— Защото искам да го убия.
Романов и Полард пристигнаха в Дувър няколко минути преди определеното време за акостиране на ферибота и зачакаха нетърпеливо. Романов се настани така, че да може да вижда през прозореца на митницата, и наблюдаваше как фериботът влиза в пристанището. Беше намерил идеалното място зад един автомат за кафе, тъй като можеше да проследи всеки, който влиза във фоайето на митницата, и същевременно оставаше скрит за другите.
— Просто за всеки случай вървете при изхода за коли и ми докладвайте, ако забележите нещо необичайно — каза Романов.
Полковникът остави Романов, скрит зад кафемашината, и си избра място на пристанището, откъдето виждаше всички коли, които влизаха в зоната на митницата на около петдесет метра от изхода. Ако Скот наистина напуснеше ферибота с кола, Полард щеше да има достатъчно време да изтича обратно и да предупреди Романов, преди англичанинът да мине митницата и да стигне главния изход. Поне на това място Скот не можеше да рискува да се скрие в багажника. Двамата мъже чакаха.
Капитанът включи корабната радиоуредба на девети канал и заговори отчетливо по малкия микрофон:
— Моторен кораб „Шантий“ вика началника на пристанище Дувър. Приемам.
Изчака малко и натисна едно копче пред себе си. От уредбата се чу:
— Началникът на пристанището до моторен кораб „Шантий“. Чувам ви ясно и чисто. Приемам.
— Говори капитанът. Имаме спешен случай. Един от пътниците падна на палубата от спасителна лодка и получи многобройни наранявания. — Адам изпъшка, а капитанът продължи: — Ще ми е нужна линейка, която да чака на брега и да го закара до най-близката болница веднага щом пристигнем. Приемам.
— Прието, капитане. Линейката ще ви чака на пристанището, когато корабът пристигне. Край, изключете.
— Всичко ще е наред, скъпи — каза Робин с такъв нежен глас, какъвто Адам не беше чувал досега. — Веднага щом пристигнем, ще се погрижат да бъдеш закаран направо в болница.
— Трябва да се връщам на мостика — каза сърдито капитанът. — Ще наредя на двама от стюардите да донесат носилка за брат ви.
— Благодаря, капитане. Много ни помогнахте.
— Трябва да го посъветвате за в бъдеще да пие по-малко, когато се качва на кораб — това е само в негов интерес.
— Опитвала съм — каза Робин и въздъхна. — Няма да повярвате колко пъти съм опитвала, капитане, но се боя, че се е метнал на баща ми.
Адам си хвана крака и пак изстена.
— Хм — изсумтя капитанът и погледна към дълбоката рана на рамото на Адам. — Да се надяваме, че няма да се окаже нещо сериозно. Дано имате късмет.
— Благодаря ви още веднъж, капитане — каза Робин.
Капитанът излезе и затвори вратата на каютата, а тя продължи:
— Дотук добре. Да се надяваме, че и втората част на плана ще успее. Между другото, дъхът ти е ужасен.
— Какво друго очакваш, като ме накара да се жабуря в продължение на двадесет минути с уиски и после ме принуди да го изплюя по дрехите си.
Двамата стюарди вдигнаха Адам на носилката и го занесоха на палубата. Сложиха го внимателно на дъските и изчакаха до подвижното мостче, а в това време при тях изтича един митнически служител заедно с граничен полицай. Робин им подаде паспорта на Адам. Полицаят прелисти страниците и провери снимката.
— Приликата е очевидна, въпреки злополуката — каза Робин, — но се боя, че в следващото издание трябва да включат това в графата „особени белези“. — Тя отгърна драматично одеялото и откри дълбоката рана на рамото на Адам, който беше направил подходяща за случая унила физиономия.
— Носи ли нещо у себе си, което трябва да се декларира? — попита митничарят.
Адам непрекъснато пипаше иконата, без сам да го иска.