Врагът на Господа

Стоях вдървено като плашило в грахова нива. Сийнуин изглеждаше прекрасно, Кунеглас зяпаше по рисувания таван, Ланселот се мръщеше, Амхар и Лохолт се опитваха да изглеждат войнствени, а по твърдите лица на Динас и Лавейн бе изписано единствено презрение. Гуинивиър ни наблюдаваше внимателно, а поразителните й черти бяха неразгадаеми, макар да подозирах, че се отнасяше към тази измислена церемония, която бе толкова скъпа на нейния съпруг, с презрение не по-малко от това на Динас и Лавейн. Артур горещо желаеше мир и само той и Галахад не изглеждаха смутени от ситуацията.

Тъй като всички мълчахме, Артур разпери ръце и слезе от подиума.

— Настоявам всичко лошо между вас да изчезне и да бъде забравено веднъж за винаги — каза той и пак зачака. Аз мръднах с крак, Кунеглас подръпна дългите си мустаци.

— Моля ви — прозвуча отново гласът на Артур. Сийнуин едва забележимо сви рамене.

— Съжалявам за обидата, която ви нанесох крал Ланселот.

Артур, доволен че ледът започна да се разтопява, се усмихна към краля на белгите.

— Е, кралю господарю — подкани той Ланселот да отговори, — ще й простите ли?

Ланселот, облечен в онзи ден целия в бяло, хвърли един полед към Сийнуин и се поклони.

— Това прошка ли е? — изръмжах аз.

Ланселот се изчерви, но успя да се издигне до очакванията на Артур.

— Не изпитвам никаква вражда към принцеса Сийнуин — каза сковано той.

— Ето! — Артур посрещна с доволство злобните думи и разпери ръце да покани двамата да пристъпят напред. — Прегърнете се. Ще има мир!

Двамата се приближиха, целунаха се по бузите и отстъпиха назад. В жеста имаше толкова топлина, колкото в онази нощ, пълна с ярки звезди, когато чакахме около Свещения съд сред скалите до Лин Сериг Бач, но Артур беше доволен.

— Дерфел — погледна той към мен. — Ти няма ли да прегърнеш краля?

Целият се стегнах в очакване на конфликта.

— Ще го прегърна, господарю, след като неговите друиди оттеглят заплахите си срещу принцеса Сийнуин.

Настъпи мълчание. Гуинивиър въздъхна и тупна с крак по мозаечния под на подиума (беше взела тези мозайки от Линдинис). Изглеждаше величествена както винаги. Беше облечена в черна рокля, подходяща за този тържествен ден. А по роклята бяха зашити десетки сребърни лунички. Червената й коса бе усмирена в стегнати плитки, навити около главата й и закрепени с две златни шноли с формата на дракон. На врата си носеше варварската сакска огърлица, която Артур й беше изпратил след една отдавна отминала битка със саксите на Аел. Тогава ми беше казала, че накитът не й харесва, но той изглеждаше великолепно на бялата й шия. Може да е изпитвала презрение към начинанието на своя съпруг, но въпреки това бе направила всичко възможно, за да го подкрепи.