Врагът на Господа

Мерлин сякаш нямаше нищо против да чака, и докато чакаше разказваше стари приказки и слушаше нови, макар от време на време да се вмъкваше в стаята си, която гледаше към външния двор, за да направи някоя магия, обикновено за здравето и благополучието на Моруена. Все още предричаше бъдещето — пръсваше слой изстинала пепел върху плочите в двора и пускаше някоя безобидна змия да си проправи път през нея, после разчиташе бъдещето по оставените в пепелта извивки. Забелязах обаче че предсказанията му бяха доста скучни и оптимистични. Не му се занимаваше много с тази работа. Все още обаче притежаваше някаква сила да прави магии, защото когато Моруена се разболя от треска той направи заклинание над вълна и черупки от буков жълъд, после й даде буламач от смачкани листни въшки и треската изчезна. Но когато Мордред се разболяваше, Мерлин винаги се опитваше с магиите си да влоши състоянието му, ала кралят така и не умря, победен от някоя болест.

— Демонът го закриля — обясни Мерлин, — а тия дни аз съм твърде слаб, за да се справям с млади демони.

Облягаше се върху възглавниците и започваше да гали някоя котка в скута си. Винаги е обичал котки, а в Линдинис имахме много от тези животинчета. Мерлин се чувсташе доста добре в двореца. Двамата с него бяхме приятели, той беше страстно привързан към Сийнуин и към трите ни дъщери. За него се грижеха старите му прислужници от Хълма — Гулидин, Рала и Кадуг. Децата на Гулидин и Рала растяха заедно с нашите и всички се бяха съюзили срещу Мордред. Докато кралят навърши дванадесет, Сийнуин вече беше раждала пет пъти. Трите момичета оцеляха, но и двете момчета умряха по-малко от седмица след раждането. И Сийнуин обвинява злия дух на Мордред за тяхната смърт.

— Не иска други момчета в двореца — заключи тъжно тя, — само момичета.

— Мордред скоро ще си тръгне оттук — уверих я аз, вече броях дните до петнадесетия му рожден ден, когато щеше да поеме кралската власт в Думнония.

И Артур очакваше този рожден ден с нетърпение, но и със страх, защото се боеше, че Мордред ще развали всичко постигнато от него. В онези години Артур често идваше в Линдинис. Чувахме шума от копитата на коня му във външния двор, после вратата се отваряше и гласът му отекваше из големите полупразни стаи на двореца.

— Моруена! Серен! Даян!

И нашите три златокоси дъщери се затичваха или заклатушкваха към него и потъваха в огромната му прегръдка. После ги засипваше с подаръци — мед на восъчна пита, малки брошки или някоя изящна черупка от охлюв. След това окичен с дъщерите ни, ни намираше из стаите, където и да бяхме, и ни разказваше последните новини около себе си: възстановен мост, отворено съдилище, честен магистрат — истинско откритие, екзекутиран разбойник по пътищата; или пък ни разправяше за някое природно чудо — морска змия, забелязана далеч от брега, теле родено с пет крака, а веднъж ни разказа за някакъв фокусник, който гълтал огън.