Врагът на Господа

— И аз така мисля. Ще се опитам да ти помогна с някоя магия, но не мога да ти обещая нищо.

По това време Мерлин живееше при нас. Беше един старец, който бавно умираше, или поне на нас така ни се струваше, защото огънят изпепелил Хълма, бе изтискал цялата му енергия, а заедно с това го бе лишил от мечтите му да събере Съкровищата на Британия. Всичко, което бе останало от Мерлин, бе една съсухрена обвивка, старееща с всеки изминал ден. Седеше с часове на слънце, а през зимата край огъня. Все още поддържаше друидската си тонзура, но вече не сплиташе брадата си, а просто я оставяше да расте — рошава и бяла. Ядеше малко, но винаги беше готов да разговаря, макар никога да не отваряше дума за Динас и Лавейн, нито за онзи ужасен ден, в който Сердик бе отрязъл плитката от брадата му. Според мен именно това насилие над личността му и светкавицата, подпалила хълма, бяха изцедили живота от Мерлин, но въпреки всичко той бе запазил в душата си мъждукащото пламъче на надеждата. Беше убеден, че Свещеният съд не е изгорял, а е бил откраднат. И един ден, скоро след преместването ни в Линдинис, той ми го доказа. Бяхме в градината и старецът направи модел на кулата от нарязани за огрев дърва, постави една златна чаша в центъра, а отдолу сухи изгнили съчки и нареди да му донесат огън от кухнята.

Дори Мордред се държеше прилично в онзи ден. Огънят винаги правеше силно впечатление на краля и сега стоеше под слънцето и гледаше с широко отворени очи как дървената куличка пламна. Подредените трупчета се срутиха в центъра, а пламъците продължаваха да подскачат. Огънят горя чак до вечерта. Тогава Мерлин донесе едно гребло и го прокара през пепелта. Измъкна от там златната чаша, безформена и изкривена до неузнаваемост, но все пак златото си беше злато.

— Пристигнах на Хълма на сутринта след пожара, Дерфел — каза той, — и с часове рових из пепелта. Преобърнах с ръце всяка обгоряла греда, пресях пепелта, претърсих с гребло изгорелите останки, но злато не намерих. Нито капка. Първо са взели казана и тогава са подпалили кулата. Подозирам, че тогава са откраднали и останалите Съкровища — те всички бяха там с изключение на колесницата и на другото.

— Кое друго?

За момент изглеждаше, че няма да ми отговори, но после сви рамене сякаш вече нямаше никакво значение. — Мечът на Ридерч. Знаеш го като Каледфулч — той говореше за меча на Артур, Екскалибур.

— Дали сте му го макар и да сте знаели, че той е едно от Съкровищата? — удивих се аз.

— И защо не? Артур се закле да ми го върне, когато ми потрябва. Той не знае, че това е мечът на Ридерч, Дерфел и ти трябва да ми обещаеш, че няма да му кажеш. Само ще направи някоя глупост, ако разбере. Може например да го стопи, за да докаже, че не се плаши от Боговете. Понякога Артур може да бъде много тъп, но той е най-добрият владетел, с който разполагаме, така че реших да му дам малко повече сила като го оставя да използва меча на Ридерч. Ако знаеше, само щеше да се изсмее, но един ден, когато острието се превърне в пламък, ще го видя дали ще се подиграва.