Врагът на Господа

Ние със Сийнуин не искахме да знаем какво се крие зад тези намеци и затова запазихме мълчание, но Гуенхуивач имаше нужда да говори. Сигурно е била самотна, а Сийнуин беше едно приятелско любящо лице от миналото. Гуенхуивач внезапно хвърли подправките, които току-що беше набрала и бързо ни поведе към двореца.

— Елате да ви покажа нещо.

— Сигурна съм, че няма защо да го виждаме — каза Сийнуин, страхуваше се от тайните в двореца на Гуинивиър.

— Ти можеш да видиш — обърна се Гуенхуивач към Сийнуин, — но не и Дерфел. Или поне не би трябвало. В храма на бива да влизат мъже.

Беше ни завела до една врата, към която водеха няколко тухлени стъпала. Зад вратата имаше голямо мазе, заемащо пространството под пода на двореца. Мазето се крепеше на огромни арки, зидани с римски тухли.

— Тук държат виното — обясни Гуенхуивач наличието на кани и кожени мехове по полиците. Тя беше оставила вратата отворена, така че в тъмната и прашна плетеница от арки проникваше бледа дневна светлина. — Оттук — каза Гуенхуивач и изчезна между колоните от дясната ни страна.

Последвахме я, но бяхме значително по-бавни. Колкото повече се отдалечавахме от дневната светлина, която струше през вратата, толкова по-внимателно опипвахме пътя си. Чухме как Гуенхуивач издърпва някакво резе, после усетихме полъха на студен въздух край нас, когато тя отвори огромна врата.

— Това храм на Изида ли е? — попитах аз.

— Чул си за това, така ли? — Гуенхуивач изглеждаше разочарована.

— Преди години Гуинивиър ми показа нейния храм в Дурновария.

— Този не би ти показала — заяви Гуенхуивач и дръпна дебелите черни завеси, които висяха на няколко крачки пред вратите на храма и ние със Сийнуин видяхме светилището на Гуинивиър. От страх пред гнева на сестра си, Гуенхуивач не ме пусна да стъпя отвъд малкото предверие между завесите и вратата, но Сийнуин поведе надолу — имаше само две стъпала към дългата стая с под от полиран черен камък, стените и сводестия таван бяха боядисани с катран, имаше черен подиум с черен каменен трон, а зад трона висеше друга черна завеса. Пред ниския подиум имаше плитка яма, която, вече знаех, се пълнеше с вода по време на церемониите в чест на Изида. Честно казано, храмът изглеждаше почти досущ като светилището, което Гунивиър ми беше показала преди толкова години и като изоставеното светилище, което бяхме открили в двореца в Линдинис. Единствената разлика — като оставим настрана това че мазето тук беше по-голямо и по-ниско от мазетата, в които се помещаваха предишните храмове — беше, че тук бяха допуснали да влиза дневна светлина. Имаше един широк отвор в тавана точно над плитката яма.

— Там горе има стена — прошепна Гуенхуивач, сочейки към дупката — по-висока от човешки ръст. Така лунната светлина може да идва надолу по шахтата, но никой не може да вижда какво става долу. Хитро, нали?