Вестители

— Какво ще правим сега? — попитах го.

— Ела, имам нужда от още едно кафе — каза с почервеняло лице Юри, след което тръгнахме по болничния коридор.

— За човек, който е спал непробудно цяла нощ, поемаш големи количества кофеин — той ме погледна кисело. — Нямам против. Ти си единственият човек тук, който пие истинско кафе.

— Защо си дошла толкова рано? — запита ме вече по-спокоен.

— Не можах да спя. А и нямаше какво да правя — отвърнах вяло.

Той ме изгледа сякаш току-що беше засегнал някаква неудобна тема и тръгна напред.

— Майкъл ми каза всичко. Няма нужда да го криеш — промълви.

— О, това ли… — отвърнах. — Да, досетих се, че всичко ти е казал. Изобщо не можеш да пазиш тайна. Дано не ти се налага да излъжеш за нещо… — разсмях се.

Той ме погледна развеселено и посочи една маса в малкото кафе отстрани на асансьорите до рецепцията. Естествено, като всяко здравно заведение, и това беше цялото стъклено и лъснато.

— Мразя болници — простенах.

— Никой не ги обича — Юри отиде до нещото, което се считаше за бар, или по-скоро тезгях, и поръча две кафета. — Колко захар искаш?

— Чисто — отговорих. Той си сложи две бучки и седна срещу мен. — Виждал ли си досега родителите на Зоя?

— Не. Мисля, че това е вторият път, в който идват тук — отвърна и ме погледна мрачно.

— Мислех, че семействата ви идват често. Все пак трябва да им липсвате — предположих.

— Нашите идват често. Баща ми постоянно пътува по работа насам натам и се отбива. Майка ми се застоява по-дълго на различни места. Тя е вестител — обясни и отпи от кафето си.

— Ами семейството на Зоя? — попитах го.

Той втренчи погледа си в чашата и след няколко секунди размисъл отвърна:

— Семейството ѝ е особено. Те не одобряват това, че тя е тук.

— Защо? — изненадах се. — Мислех, че и двамата ѝ родители са вестители. Как биха могли да не одобрят желанието ѝ да се обучава?

— Работата е там, че те са обърнали гръб на дарбата си. Желанието им е било Зоя да учи в университет, вместо да развива способностите си — отвърна все така замислено.

— Защо са загърбили дарбата си? — запитах го невярващо.

— Заради едно убийство. Убийството на сестра ѝ — думите му ме шокираха. Зоя никога не беше споменавала, че е имала сестра.

— Но как се е случило? Какво е станало? — запитах смаяно.

— Майка ѝ и баща ѝ помогнали на Двореца да издири някаква група току-що превърнати вампири. Благодарение на тях пазителите ги намерили и ги убили. Другите вампири обаче били жадни за отмъщение и нападнали семейството на Зоя. Пазителите ги защитили, но не успели да спасят сестра ѝ. Била само на десет години… — гласът му беше изпълнен с тъга.

Не отделяше погледа си от чашата и чупеше бъркалката на малки парченца.

— Не знаех за това — промълвих едва-едва, все още шокирана.

Почувствах се толкова глупаво. Беше ме грижа за нея, но докато тя ме разпитваше толкова често за миналото и за семейството ми, аз нито веднъж не се сетих да попитам за нейното.