Вестители

В жеста ѝ долових утеха и загриженост.

— Как се чувстваш?

— Не беше просто целувка, Зоя — казах с леко развълнуван глас.

Вгледах се в тънките ѝ дълги пръсти. Както всичко в нея, и те бяха изящни и толкова крехки. Вгледах се в лицето ѝ — беше толкова нежно. Всичко по него бе изписано като от ръката на художник, надарен с невероятен талант. Тя ме гледаше мило, но и някак тъжно.

— Беше всичко, за което съм копняла досега. Когато ме докосваше… сякаш си паснахме като две половини от едно идеално цяло. Толкова на място. Сякаш е писано да бъда с него, Зоя. Но не е. Писано е тъкмо обратното.

— Съжалявам — прошепна.

— След всичко, което се случи… Просто не е честно, Зоя! — въздъхнах. — Не е честно да знам точно колко идеално се чувствам в ръцете му, след като никога не мога да се върна в тях. Жестоко е.

Една сълза се търкулна по бузата ми. Зоя стисна ръката ми по-силно.

— Никога не съм те виждала такава — гласът ѝ прозвуча смаяно.

Аз се усмихнах тъжно.

— Няма да ме видиш повече — преглътнах, — защото всичко ще бъде наред.

— Ксения — каза ми мъчително, — не е нужно винаги да бъдеш силна. Можеш да бъдеш слаба понякога. Поне когато сме само аз и ти.

Погалих косата ѝ. Кожата на лицето ѝ малко по малко възвръщаше розовия си цвят.

— И двете ще бъдем силни и ще пратим всички тревоги по дяволите — засмях се насила. — Кога ще дойдат родителите ти, впрочем? — запитах я, внезапно сетила се, че вече трябваше да са пристигнали.

Тя отклони нетърпеливо поглед и се зарея в пространството.

— Не знам. Няма значение.

— Не си ли развълнувана, че ще ги видиш? — запитах я озадачена. Как можеше да не се радва на посещението им?

— Ще ти кажа след като си тръгнат — отвърна сухо.

В същото време вратата се отвори и влезе Юри, а след него се появи не кой да е, а Майкъл. 0, чудесно! Той ме погледна някак колебливо и му трябваха няколко секунди, за да прекрачи в стаята. Запъти се към Зоя и я целуна по челото. Юри тръгна след него и едва ме погледна. Страхотно! Приятелчето му всичко беше издрънкало. Станах от леглото припряно и се запътих към изхода.

— Е, сега като не си сама, ще тръгвам… — казах и тримата ме погледнаха.

Лицето ми застина, а стомахът ми се усука на болезнен възел. Искаше ми се да потъна в земята от неудобство.

— А и докторите ми казаха да почивам.

— Щом така са ти казали докторите… — каза Зоя, която искрено се забавляваше от мъчението ми.

Майкъл тръгна към мен и в мига, в който излязох, хвана ръката ми.

— Може ли да поговорим? — попита ме и долових притеснението му. Избягваше погледа ми.

— Какво има? — попитах и гласът ми прозвуча по-нервно, отколкото ми се искаше.

— Ксения — обърна се към мен и ме погледна отчаяно, — не исках да се получава така. Съжалявам, не исках да ти разкривам чувствата си така. Трябваше да научиш по друг начин — говореше, а пръстите му играеха по ръба на ризата му.