Малка звезда
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стела Джелепова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Малка звезда». Краткое содержание книги:
Гласът на Макс Хансен доби агресивен тон. Естествено, не представляваше трудност да му смачка крака с вратата и да я хлопне, но тези приказки за големи пари не можеха да се игнорират напълно. Джери имаше средства колкото горе-долу да се справят още някоя и друга година — но дотам.
— Не — отговори Джери. — Не съм ѝ настойник. Тя няма настойник. Не можем да подписваме никакви документи. Имате ли предложение?
Джери беше открехнал вратата достатъчно, че Макс Хансен да провре глава и да прошепне в ухото му:
— Да, ще фалшифицирам документите. Вие няма да протестирате. И после ще получите парите на ръка.
Джери се замисли. Наясно беше, че несъществуването на Терез в системата ще създаде непреодолими препятствия. Продавачът на прахосмукачки все пак предлагаше изход и готови пари от нищото, без да се налага двамата с Терез да се замесват в нещо.
— Окей — съгласи се той. — Направете го. Но ще ви държа под око.
Макс Хансен издърпа крака си.
— Не се съмнявам. До скоро.
Джери затвори вратата с неприятно чувство в тялото. Някой стъпваше по гроба му. Да. Някъде в бъдещето се случваше нещо, което той не можеше да предвиди. Макс Хансен доста бързо се беше сетил за решението, за изфабрикуваните документи. Но какво ли можеше да стори Джери? Макс Хансен можеше да си фалшифицира колкото иска — нямаше ни най-малък шанс Джери да се обади на полицията. Единственият му мъничък коз бе, че Макс Хансен не знаеше това. Или поне се надяваше да е така.
Но усещането не беше приятно и когато Терез го попита кой е идвал, а той отвърна продавач на прахосмукачки, в гърдите му се чу звънтене като от трийсет сребърника.
Терез по цели дни пишеше на компютъра и на въпроса на Джери с какво се занимава обясни, че момичета, харесали песента, ѝ пращали писма и тя отговаряла. Джери попита какво е станало с Тереса и научи, че е изчезнала. Че не отговаряла. Терез не изглеждаше натъжена или притеснена, но както винаги беше трудно да се определи.
В деня преди Нова година на вратата се звънна и Джери отвори рязко, понеже очакваше нови дрънканици от страна на Макс Хансен и беше решил този път да е твърд и да се надява на най-доброто. Зад вратата обаче чакаше едно уплашено дребничко момиче на около петнайсет години, което за малко да се катурне назад по стълбите при вихреното отваряне на вратата.
— Здравейте — изписука момиченцето толкова тихо, че едва се чу. — Терез вкъщи ли е?
— Коя си ти?
Момичето отговори с върволица от думи, вероятно изричани много пъти:
— Името ми е Лин извинете за безпокойството.
Джери въздъхна и му направи път.
— Заповядай, Лин-Извинете-За-Безпокойството. Терез е ей там.
Момичето бързо си свали обувките и изтича към стаята на Терез. Вратата веднага се затвори зад гърба им. Джери остана сам в антрето, загледан в миниатюрните маратонки на Лин.
Нещо му подсказваше, че става свидетел на зараждането на модел на поведение. Щеше да се окаже съвсем прав.
Прибирането от планината стана много по-рано от предвиденото, след като Йоран и Мария най-после осъзнаха, че състоянието на Тереса не може да се облекчи с Алведон. Не беше в кататонен ступор, но го наближаваше. Два дни отказа да хапне и залък и на отчаяния въпрос на Йоран и Мария дали няма нещо, което би яла, тя процеди само две думи:
— Детска храна.
И те ѝ купиха детска храна. Тереса пое няколко лъжици, пи малко вода и се сви на топка в леглото, където лежа и гали едно старо плюшено куче по муцуната, докато то се протърка.
Йоран и Мария бяха обикновени хора. Никога не им беше минавало през ума, че едно от децата им може да има проблем, спадащ в категорията „психиатрични“, и не глупост или нехайство ги спираше да се обадят в Детска и младежка психиатрия. Тази възможност просто не съществуваше в представите им.
По необясними за тях причини дъщеря им внезапно беше станала много, много тъжна. Депресирана беше дума, която можеха да изрекат, но не и да схванат пълното ѝ значение. Депресирана беше същото нещо като много тъжна. Но времето лекува всички рани, дори невидимите, и много тъжният рано или късно отново става весел.
Минаха няколко дни. Тереса ядеше малки порции детска храна, пиеше вода и лежеше в леглото си. Едва когато проговори, те разбраха, че ще трябва да потърсят помощ — въпреки всичко.
Йоран седеше до леглото ѝ и се мъчеше да ѝ даде още малко вода, когато Тереса ненадейно продума:
— Не съществува нищо.
Той може би трябваше да се зарадва, че тя най-сетне е обелила поне няколко думи, та да могат да разузнаят какво я мъчи, но казаното не беше нещо, на което да се радваш.