Моят замък

Както и да е, когато допих портвайна си, установих, че се чувствам малко по-добре. Усещах се някак тежка и тромава, а очите ми не спираха да се местят от едно нещо на друго, докато най-сетне не се спряха на бутилките с шери бренди и кремдементе — питиетата, които двете с Роуз си бяхме поръчали през онзи знаменателен майски ден. Изведнъж сърцето ми се изпълни с горчива омраза към зелената напитка и с особено силна привързаност към рубиненото на цвят бренди.

Приближих до вратата на кухнята и надникнах.

— Госпожо Джейкс, бихте ли ми сипали едно шери бренди, моля? — извиках. — Вече е дванайсет часът, така че може да ми сервирате, без да престъпвате закона, а аз ще ви платя по-късно.

Тя дойде и ми сипа една чаша. Когато върна бутилката на мястото й, със задоволство установих, че от нея е изпито повече, отколкото от кремдементето.

„Сега всички ще си мислят, че шери брендито е по-хубаво“, рекох си. В този момент на вратата на кръчмата почукаха двама старци и поискаха да изпият по една бира. Госпожа Джейкс ме отпрати заедно с напитката ми.

— Можеш да изчакаш в стаята на госпожица Марси — каза ми тя. — Роклята ти още не е изсъхнала.

Госпожица Марси обитава под наем в една от стаите над кръчмата — достатъчно далеч от шума на бара, разбира се. Откакто е дошла в Годсенд, не спира да разправя, че ще си купи собствена къща, но все така продължава да живее в „Ключовете“. Не мисля, че някога ще се изнесе. Госпожа Джейкс се грижи добре за нея, а и училището е на един хвърлей разстояние.

Докато се изкачвах по стълбите, краката ми се подгъваха. „Бедно дете — казах си, — ти си много уморена.“ С облекчение се отпуснах в плетеното кресло на госпожица Марси — беше по-ниско, отколкото бях предполагала. Отпих огромна глътка от шери брендито си, после допих и остатъка с дълбоко задоволство — да видим сега кое е по-доброто, мислех си, шери бренди или кремдементе! После обаче ми хрумна нещо, за което не се бях сещала до този момент — че всъщност зеленото е моят цвят, а розовото — на Роуз, така че цялата тази работа с ликьорите си беше пълна глупост. Зачудих се дали не съм започнала да се напипам. Хвърлих поглед към огледалото на тоалетната масичка. Изглеждах ужасно — косата ми висеше на фъндъци, лицето ми беше мръсно, а изражението ми — пиянски сантиментално. Ухилих се на себе си без причина, после се замислих коя в действителност съм аз, но ме обзе чувството, че съм на крачка от лудостта, затова побързах да извърна очи от огледалото и се опитах да насоча размишленията си в друга посока.