Моят замък

На следващата сутрин тежестта в гърдите ми вече бе адски непоносима. След закуската ми беше толкова зле, че когато вървях, се опирах с ръка на стените — не знам защо, когато съм нещастна, се опирам по стените, но е факт. Не ми се плачеше, крещеше ми се! Хукнах към полето, намерих едно отдалечено от всички кътче и завиках така, както никога не бях крещяла през живота си. После се почувствах изключително глупаво. Отгоре на всичко бях измокрена до кости. Обзе ме неустоимото желание да седна пред огъня в кабинета на викария, да отпивам мадейра и да си бъбря с приятния домакин. И понеже бях по средата на пътя между селото и замъка, реших, че всъщност мога да отскоча дотам. Трябваше да измисля благовиден предлог за това свое второ посещение — най-добро ми се стори обяснението, че дъждът ме е застигнал по пътя, а аз съм излязла без връхна дреха и ми е станало студено. Не че много ме беше грижа какво ще си помисли викарият или някой друг за мен — единственото, от което се нуждаех, беше пращящ огън и чаша мадейра.

Когато пристигнах пред къщата, вътре нямаше никой.

Стоях отвън, натисках звънеца и удрях с юмруци по вратата, но никой не се появяваше да ми отвори.

Поколебах се дали да не се промъкна в църквата и да изчакам завръщането на викария там, но точно в този момент госпожа Джейкс ми извика от кръчмата — викарият и икономката му отишли да пазаруват в Кингс Крипт и щели да се върнат по тъмно.

Изтичах при нея и я попитах дали би се съгласила да ми даде чаша портвайн на вересия. Госпожа Джейкс се засмя и отвърна, че по закон няма право да продава алкохол преди дванайсет на обяд, но може да ме почерпи едно.

— Кълна се, че имаш нужда да си пийнеш — рече тя, докато отивахме към бара. — Вир-вода си. Свали тази рокля и ми я дай да я изсуша на огъня в кухнята.

Там някакъв мъж оправял мивката, така че нямаше как да седна без рокля, но госпожа Джейкс залости вратата към бара и ме увери, че няма да пусне никого вътре. Съблякох роклята си и й я дадох, а после — останала само по гащи и корсаж — се наместих удобно на един стол и отпих от портвайна си.

Питието ме затопли приятно, но обстановката в старите английски кръчми едва ли може да разведри някого. В миризмата на вкиснала бира има нещо особено потискащо. Ако бях в по-добро настроение, може би щях да извлека някакво удоволствие от мисълта, че в продължение на триста години няколко поколения английски селяни са се отбивали тук да си пийнат, но вместо това си представях колко ужасен трябва да е бил животът им и не спирах да си повтарям, че всичките те вече са мъртви. На стената зад бара имаше огледало — в него се отразяваха мокрите надгробни камъни в отсрещния църковен двор. Замислих се за дъжда, който прониква в земята и стига чак до изгнилите ковчези, а през всичкото това време от мократа ми коса се отцеждаха капки и се търкаляха по гърба ми.