Черната вдовица [bg]

Пътят се движеше по брега на реката малко повече от половин километър, после се изкачваше на пролома. Листата на есенните дървета блестяха под ярката слънчева светлина, а покрай калната река се простираше паралелна алея. Дори Саладин трябваше да признае, че това бе приятна промяна от суровия свят на Западен Ирак и халифата. Удобната кожена седалка на луксозния немски седан го обгръщаше с нежността на топла длан. Член на мрежата му го бе оставил на малък паркинг на ъгъла на Ем Стрийт и Уисконсин Авеню, до който той стигна след болезнена разходка през няколко пресечки от хотел „Четири сезона“. Саладин се изкушаваше да пришпори машината и да изпробва уменията си по гладкия виещ се път. Ала вместо това се придържаше стриктно към ограничението на скоростта, докато другите шофьори караха до задния му калник и правеха неприлични жестове, докато го задминаваха.

„Американци — помисли си той, — вечно бързат.“ Това бе едновременно най-голямата им сила и техният недостатък. Колко глупави бяха да си мислят, че могат да щракнат с пръсти и да променят политическия пейзаж на Близкия изток. Хора като Саладин не мереха времето с четиригодишни изборни цикли. Като дете той бе живял на брега на една от четирите реки, които извираха от Едемската градина. Неговата цивилизация бе процъфтявала хиляди години в суровите и неумолими земи на Месопотамия, преди някой изобщо да е чувал за място, наречено Америка. И ще остане много след като великият американски експеримент премине в историята. В това Саладин бе сигурен. Всички велики империи с времето се срутват. Само ислямът беше вечен.

Навигационната система на колата го отведе на магистрала I-495. Той караше на юг по отбивката за „Дълес“, покрай моловете в Тайсънс Корнър към магистрала 66, откъдето пак пое на запад към долината Шенандоа. Платната, водещи на изток, бяха все още задръстени с пътуващи за работа, но пред Саладин имаше няколко метра чист асфалт, рядкост за шофьорите в метрополиса Вашингтон. Той продължаваше прилежно да се придържа към ограничението на скоростта, докато другите го задминаваха. Последното, което му трябваше сега, бе да го спре пътна полиция; това щеше да изложи на риск сложен заговор, отнел месеци прецизно планиране. Париж и Амстердам бяха само генерални репетиции. Крайната цел на Саладин беше Вашингтон, защото само американците имаха властта да задвижат поредицата от събития, които той се опитваше да предизвика. Оставаше само последен преговор на плана с основния му човек във Вашингтон. Беше опасно, тъй като винаги съществуваше възможност човекът да бъде компрометиран, ала Саладин искаше да чуе от неговата уста, че всички са по местата си.