Зовът на костите [bg]

Сан Мартин се покашля и тя изведнъж разбра.

- Да не би да е свързано с костите, открити при оскверняванията в Арискун?

- Да - отвърна Сан Мартин.

- И последните ли са на член от моето семейство? - запита, докато в главата й изникваше картината с малките ями с разровена повърхност.

- Госпожо инспектор, преди всичко искам да подчертая, че предвид обстоятелствата около предишната група кости този път сам направих анализите, следвайки строго и надлежно процедурата.

Амая кимна с благодарност.

- Пак са от моето семейство, така ли?

Сан Мартин погледна комисаря, преди да продължи.

- Госпожо инспектор, запозната ли сте с ДНК процентите, които доказват например принадлежността ни към дадено семейство и на кое равнище, искам да кажа дали роднината е от първо, второ или трето коляно?

Тя сви рамене.

- Да, поне така мисля, с родителите общите алели са около петдесет процента, двайсет и пет с дядовците и бабите и така нататък...

Сан Мартин кимна утвърдително.

- Точно така и всеки човек е с уникален ДНК профил. Независимо че ДНК профилите на хората с обща кръв са генетично доста сходни, има много други аспекти, които ни определят като индивиди.

Амая въздъхна - накъде ли биеше?

- Саласар, резултатът от ДНК теста на откритите вчера в Арискун кости показва

стопроцентово съвпадение с вас.

Амая се втренчи изумено в него.

- Но това е невъзможно - помисли си бързо тя. - Изключено е да съм замърсила мострите, та аз дори не ги докоснах.

- Не говоря за пренесена ДНК, Саласар, говоря за самите кости.

- Трябва да е някаква грешка, някой е сбъркал.

- Вече ви казах, сам направих анализа и предвид резултатите го повторих с идентичен резултат. Това е вашата ДНК.

- Но... - Амая се усмихна невярващо. - Тази ръка очевидно не е моя - каза тя почти развеселено.

- Знаете ли дали не сте имали сестра?

- Аз имам две сестри и на никоя от тях не й липсва ръката. Освен това вие сам току-що ми казахте, че всеки индивид е уникален, възможно е да прилича на мен, но няма да бъде съвсем като мен.

- Освен ако не е ваша близначка.

Амая понечи да възрази, но спря по средата; после много бавно каза:

- Нямам никаква близначка.

И докато го изричаше, забеляза как всичко около нея се разводнява, докато се превърна в гъсто черно олио, което започна да се стича по стените, погълна светлината, покри всички повърхности и от очите й се изля в разтворените й в скута ръце. Момиченцето, което плачеше.