Зовът на костите [bg]

Острият студ тази сутрин бе придружен от гъста мъгла, която се стелеше тежко по земята заради товара вода, който носеше, и беше като осветена отвътре от ярко, непознато през последните дни слънце, което сега бодеше очите, сякаш мъглата бе съставена от микроскопични стъкълца. Амая шофираше и се придържаше към шосето само благодарение на бялата линия, която едва виждаше през страничното стъкло. Очите й горяха от непрекъснатото взиране и това неприятно чувство се прибавяше към отчаянието, което изпитваше. Призори се бе събудила от един сън, населен с гласове, говорещи хора и нечленоразделна реч, достигащи до нея от тъмнината като предаване на извънземна радиостанция, в което посланията и думите се смесваха с настоятелни подкани, плачове и изисквания, които тя не успяваше да разбере, и когато отвори очи, изпита непреодолимо чувство за некомпетентност и смут. Беше се събудила на дивана, където бе заспала, завита с одеяло и подпряна на възглавницата, която леля й й бе сложила, и се бе довлякла до спалнята, където Ибай спеше разперен на леглото, отпуснал на Джеймс съвсем малка част от завивката.

- Спиш като баща си - бе прошепнала тя и бе легнала до детето за няколко минути.

Безметежната сладост в съня на Ибай й възвърна равновесието, вярата и усещането, че всичко е наред. Абсолютно неподвижно, детето спеше доверчиво, разперило ръце като криле на вятърна мелница, с безгрижието на праведник. Спеше с полуотворена уста и толкова тихо, че неведнъж бе доближавала ухо, за да го чуе дали диша. Когато се наведе, за да вдъхне сладостния дъх на кожата му, бебето бе отворило очички, подчинявайки се сякаш на негласен зов. Съвършената усмивка, изписана на лицето на сина й, се предаде и на нейното, но магията трая само броени секунди, докато малкият захленчи от глад и замята несръчно ръчички към гърдите й, които вече не можеха да го нахранят. Беше отстъпила детето на Джеймс, който го занесе долу, докато тя за пореден път се упрекваше, че е ужасна майка.

Влезе в залата за заседания и установи, че Йонан още не е дошъл. Включи компютъра си и щом отвори пощата, очите й се спряха на две съобщения. Първото от доктор Франц, което май вече бе станало традиционно, а второто, препратено от пощата на Йонан, от Позлатения гребен. Отвори него.

„Дамата очаква вашия дар.“

- Ами нека си го чака - измърмори тя и го пусна в кошчето.

Писмото на доктор Франц също приличаше на разширено копие на предишното, с изключение на една част, която прикова вниманието й. „Може би не е зле да проучите откъде доктор Сарасола бе толкова добре запознат със случая на майка ви, с подробностите за лечението и най-вече за поведението й, които спадат към лекарската тайна, неща, които е, меко казано, „любопитно“ откъде са му известни, след като никога не я е лекувал - знам това, защото го проверих.“