Правилата на лова [bg]

— По дяволите, Майк, какво знаеш ти за Запада? — ухили се насреща му Фицдуейн. — Последните години от четвъртото десетилетие си живял тук заедно с Мак Артър, а по-късно най-западната точка, която някога си стигал, беше Сингапур. Необяснимите ти отскачания до Лондон и Ню Йорк не се броят.

Бърджин прегърна през рамо Фицдуейн и го поведе към къщата си.

— Май наистина имаш право, синко — рече Бърджин, — но въпреки че все още движа устните си, докато чета, все пак мога да чета. Както и да е, наистина се радвам, че те виждам. И жив при това. Като знам с какви неща се захващаш обикновено, това е истинско чудо.

Самият Фицдуейн напоследък започваше да вижда положението си по същия начин, но не каза нищо, докато се събуваха и след това напъхаха крака в пантофите, подредени до вратата във всекидневната. Или беше обул резервни чехли на Майк, или Майк редовно приемаше посетители от не японски произход. Което в най-голяма степен съответстваше на не толкова явната дейност, която извършваше Бърджин.

Навън неговите телохранители вече бяха взели под наблюдение централния и страничните входове на къщата, а когато Фицдуейн погледна през прозореца, видя полицейска кола да спира бавно пред дома на Бърджин. С коланите, с пистолетите и белезниците. Е, не можеше да им се сърди. Пусна отново транспарантите и се настани срещу Бърджин край очуканата маса, изработена от иглолистна дървесина.

— Благодаря за марковите стоки — започна Майк, повдигайки очи от касата с френско вино, донесена от Фицдуейн. — Сакето е страхотно питие и е евтино, но е хубаво от време на време човек да си спомня за вкуса на истинските неща. Имам предвид, че оризът е много добра храна, но понякога започвам да копнея за картофи.

— Гайджинът си остава гайджин — каза Фицдуейн.

— Нищо подобно — възрази веднага Бърджин. За миг сякаш потъна в размисъл, а Фицдуейн си спомни, че съпругата на Бърджин беше починала. Тя беше японка и беше успяла да го приобщи към живота на местните хора. Как ли се чувстваше сега Майк?

Фицдуейн протегна ръка над масата и я постави върху ръката на Бърджин.

— Радвам се, че те виждам, стари пирате — каза бавно той с тих глас. — Ти представляваш жив паметник на преимуществата на трудния живот. Пиеш, пушиш, сам си проправяше път до заслоните във всяка точка на Азия и си попадал под обстрел по-често, отколкото ние в Ирландия сме се мокрили от дъжд. И след всичко това все още изглеждаш страхотно.

Бърджин повдигна очи и сега те наистина излъчваха топлота.

— Проклет лъжец — изръмжа той. — Ще донеса тирбушон.

Докато Фицдуейн завърши разказа си, първата бутилка вино вече бе празна. Вярваше на Майк, затова му разказа почти всичко, което се бе случило, както бе в действителност, а не според вече направените изявления на съответните ведомства.