Игри на изчезване [bg]

— Какво ще стане, когато Дракона разбере, че сме го прецакали?

— Пука ли ти? Това си е негов проблем.

— Може все пак да прати хора подире ни.

— Може — отвърна Анджела. — Но това не значи, че ще ни хване. Взе ли сапфирите?

— Както се бяхме разбрали.

— Всичките?

— Изглеждат около две дузини — казах аз, — но не съм имал време да ги броя. Трябват ни нови самоличности веднага.

— Уредила съм те, не се бой.

Погледнах индикатора за етажите; за мой късмет, асансьорът се движеше по-бързо, отколкото бях очаквал. Всяка секунда беше ценна. Последните няколко цифри се изредиха на екранчето и вратите се разтвориха. Преди да изляза, натиснах напосоки десетина бутона. Това е детински номер, но върши работа. Известно време асансьорът щеше да се движи безцелно нагоре-надолу, колкото да обърка охраната. Огледах се. Бях попаднал в кухня, точно срещу мен беше вратата на хладилното помещение, а в ъгъла имаше две готварски печки. В дъното дежурен готвач приготвяше нещо на котлона и изобщо не вдигна глава да ме погледне.

Тихо заобиколих хладилното помещение, следвайки знака за изхода, и незабелязано се измъкнах от кухнята, като се озовах в дълъг служебен коридор. В другия му край имаше стълбище, което водеше надолу към аварийния изход. Бутнах вратата, но беше с магнитна ключалка, за да не влизат външни лица. И тогава видях голямото червено копче под стъкло отстрани на стената, до пожарогасителя, а до него указателна табела на няколко езика с надпис: Ред за евакуация на хотела. Първа точка гласеше: „За да дадете сигнал за евакуация, натиснете червеното копче“.

Счупих стъклото с лакът и натиснах копчето.

Минаха няколко мига, докато се задействат сирените, но когато завиха, цялата сграда се изпълни с адски шум. Замигаха и аварийни светлини. Ако имах късмет, алармата щеше да предизвика объркване. Пожар в хотел с триста стаи, към който има и казино с двеста маси, в Китай, и то в събота вечер? Това значи хаос. Предварително записан глас започна да дава указания на неразбираем кантонски от невидими високоговорители и в този момент бравата на вратата щракна. Бутнах я с хълбок и излязох навън.

Вече се намирах в подземния паркинг. Обърнах се назад, огледах евакуационния план до вратата, после паркинга, докъдето можех да виждам. Изходът беше в дъното, по рампа, която се изкачваше нагоре. Свалих латексовите си ръкавици и ги пуснах в близкото кошче за боклук.

— На паркинга съм — обясних по телефона. — Ти къде си?

Анджела не отговори, но след секунда видях лимузината й да се спуска по рампата. Гледката напомняше кавалерийските подкрепления, задаващи се откъм близкия хълм преди щастливия край на старите уестърни. Не помня някога да се бях радвал толкова, че виждам някого. Размахах ръце, за да ме види Джони, и лимузината спря пред мен със скърцане на гуми. Затворих телефона, почуках по стъклото и Анджела отвори отвътре.

— Тръгваме — каза тя.