Игри на изчезване [bg]

Да, това беше начинът.

Сакът ми беше затиснат под обърнатото кресло до разбитата масичка. Малката торбичка със сапфирите бе изпаднала под канапето, но лесно я открих. Револверът ми също се въргаляше по пода и аз го ритнах в басейна. Ако имах време, щях да обърша цялата стая за отпечатъци, но сега трябваше да се съсредоточа върху най-бързия начин да се махна от тук. Няколко неща можеха да насочат ченгетата по следите ми, най-важното от които беше оръжието. Топлата вода и хлорът щяха да размият всякакви пръстови отпечатъци, а що се отнася до ДНК-то от кръвта ми, ченгетата трябваше първо да ме хванат, за да ми вземат проба. А щом напуснех страната и сменях за пореден път самоличността си, нямаше да има никакво значение с какви доказателства разполагат срещу мен.

Коженото яке на Лорънс беше на пода, а аз имах нужда от дегизировка. Беше ми леко голямо, но щеше да свърши работа. Вдигнах нагоре яката, за да прикрия раните на шията си. Бях мокър до кости, но поне не приличах на серийните убийци от онези филми на ужасите, дето режат жертвите си с бръснач. Подсуших ръкавиците си, като ги обърсах в подплатата на якето после излязох от апартамента. Извадих мобилен телефон и набрах номера на Анджела.

Телефонът започна да звъни.

Огледах се на всички страни. Ако паметта не ме лъжеше, стаята на камериерките със служебния асансьор трябваше да е някъде около машините за лед. В нея сигурно се влизаше с магнитна карта, но това не беше проблем. Вече имах програмата на друг телефон. Огледах още веднъж коридора, ако случайно на някой от гостите му бе хрумнало да се подаде навън заради изстрелите. За щастие, бях сам.

Засега.

Телефонът звънеше ли, звънеше. Накрая Анджела отговори. Около нея се чуваха звуци на автомобилно движение.

— Ало? — каза тя.

— Трябва ми помощ. За изтегляне.

— Почти съм там. По-малко от две минути.

Затиснах телефона между рамото и брадичката си, после порових в сака, докато открих смартфона. Включих USB кабела към четящото устройство за магнитни карти на вратата към стаята на камериерките, натиснах няколко копчета на телефона и го зачаках да се включи и програмата да се зареди. Това отне няколко секунди, но накрая лампичката светна в зелено, аз бутнах вратата и влязох, след което изключих кабела от ключалката.

— Идвам загрят — казах аз. — Приключих с акордьора, но не мина гладко. Трябваше да го убия. Стана престрелка, сега охраната се вдига под тревога. След минути тук ще е бъкано с ченгета.

— Къде да се срещнем?

— В подземния паркинг — казах аз. — До аварийния изход, ако има такъв. А ако няма, някъде наблизо. Можеш ли?