Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Научная фантастика » Загадката на Марголия [bg]
Загадката на Марголия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Загадката на Марголия [bg]

Электронная книга - «Загадката на Марголия [bg]». Краткое содержание книги:

9 000 години по-късно Марголия се е превърнала в мит, в новата Атлантида! В края на двайсет и седми век, когато междузвездната епоха тепърва започва, няколко хиляди колонисти потеглят от земята с два кораба — „Откривател“ и „Бременхевън“. Те искат да избягат от фашистката теокрация, която властва в Северна Америка. Бегълците основават колония на далечна планета, която наричат Марголия. След това и те, и колонията изчезват напълно за човечеството.
„Логичният наследник на Айзък Азимов и Артър Кларк!“ Локус
1 ... 113 114 115 116 117 118 119 120 121 ... 137
Перейти на страницу:

„Дух“ беше два пъти по-голям от „Бел-Мари“ и можеше да поеме единайсет пътници. Животоподдържащата, секция се състоеше от мостик, дванайсет каюти (една за пилота), две бани, складово помещение, оперативен център, фитнес център с размерите на голям дрешник и обща зала. Последната се оказа доста по-просторна от тази, с която ние с Алекс бяхме свикнали. Но като се изключи това, „Бел-Мари“ определено беше по-приятна за обитаване. „Дух“ беше просто превозно средство за транспортиране на хора. Нямаше удобства.

Останалата част от кораба, отсекът за совалката, главното хранилище и машинното отделение — всички в долната част — обикновено оставаха във вакуум, за да се пестят ресурси. Имаше и зона за достъп до системите под мостика.

— Контролните съоръжения са там — обясних на Шара. — Както и черните кутии на изкуствения интелект.

Проверих системите и ги настроих за скок девет часа след тръгването. После се върнах в оперативния център, където Шара седеше пред един от екраните.

— Хубаво, че идваш — каза тя. — Тъкмо щях да те търся.

— Искаш да поговорим за целта ни?

— Да.

Показа ми една звезда и друг, по-малък източник на светлина.

— Тинициум две хиляди сто и шестнайсет — посочи. — И Марголия.

— Така.

— Да върнем Тинициум девет хиляди години назад.

Координатите пробягаха през долния десен ъгъл, забавиха се и спряха. Звездата се премести през залата.

— След събитието тя е изминала малко повече от половин светлинна година. Била е тук при сблъсъка. От силата на нахлуването знаем, че нашественикът се е спуснал под малък ъгъл спрямо равнината на планетите. Освен това знаем, че досега ще е изминал приблизително същото разстояние като Тинициум. Около половин светлинна година.

— Ясно.

— Имай предвид, че това е оценка. Но би трябвало да е сравнително точна. Не знаем обаче в коя посока е потеглил.

— Добре, значи можем да очертаем окръжност с радиус от половин светлинна година около точката на сблъсъка…

— И нашественикът ще е някъде по обиколката.

Тя очерта окръжността.

— Това е зоната ни на търсене. Целта може да е от другата страна или отсам, може би малко под или над разглежданата равнина. Но е там.

— Изглежда доста обширно — каза Алекс. Не го бях видяла да влиза.

— Така е — призна Шара. — Но търсенето все пак е възможно.

— Колко бързо се движи джуджето?

— Със същата скорост като Тинициум. Приблизително двайсет километра в секунда.

— А възможно ли е да е все още близо до системата, да пътува с нея?

— „Близо“ е относително понятие. Минало е през системата, така че сигурно има известно отклонение.

— Добре, откъде започваме?

— Ще се отправим към точката на сблъсъка. След това ще разположим телескопите си от двете й страни. На разстояние от… — Тя се поколеба, пресмяташе. — Да кажем, пет астрономически единици. Нека са на десет астрономически единици разстояние.

Следващите няколко часа четох за кафявите джуджета. Шара беше права — имаше много такива. Според Службата за проучвания бяха стотици в непосредствена близост до слънцето на Римуей. Това не ме караше да се чувствам комфортно. Но пък ставаше въпрос за близост, която включваше огромно пространство. Модерните технологии правят пътуването почти мигновено и ни карат да забравим колко огромни са разстоянията в действителност. Май вече споменах това някъде.

Кафявите джуджета не са достатъчно големи, за да горят водород, затова и не се запалват като пълноценните звезди. Но все пак излъчват доста топлина, повече или по-малко заради приливния ефект. През инфрачервен телескоп се виждат като бледо сияние.

Ако се приближите достатъчно до обикновено кафяво джудже, то ще ви заприлича на мътна звезда. Има само 0,0004 от яркостта на слънцето — и нашето, и това на Земята. И все пак температурата на повърхността беше от порядъка на 3 200 градуса по Целзий. При такава топлина желязото и скалите се превръщат в газове.

При процеса на охлаждане те пораждат метан. Газовете се кондензират и образуват облаци, които запазват част от топлината. Но продължителното охлаждане води до бури, които пък прочистват облаците. Когато това се случи, от нагорещената атмосфера се излъчва инфрачервена светлина и джуджето става по-ярко.

Шара беше права — наистина имаше странни климатични прояви. На някои джуджета, по-горещите, валеше железен дъжд. А охладилите се достатъчно, се радваха на дъжд от обикновена вода.

Съществуваха различни разновидности, базирани на спектралните им характеристики.

1 ... 113 114 115 116 117 118 119 120 121 ... 137
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)