Създадена за любов
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Създадена за любов». Краткое содержание книги:
Тя се усмихна замислено. Щеше да се ослушва за Нощния ястреб и да го чака. Винаги…
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
— Нощният ястреб!
Думите бяха прошепнати от един надзирател. Той влезе помещението и затвори вратата след себе си.
Кендъл дремеше. Едно от предимствата на недохранването беше това, че сънят идваше бързо в омаломощеното тяло, независимо колко силна бе възбудата или тревогата в съзнанието. Но тя чу тихите думи. Мигновено скочи, погледът й се стрелна от надзирателя към Бю.
— И добре да ме ударите по главата — каза надзирателят. Не искам да ме изправят пред военен съд или да ме застрелят.
Той подаде на Бю револвер.
Бю кимна.
— Може да разчиташ на мен. Всичко наред ли е?
— Да. Само се движете тихо по двора. Половината от надзирателите вече са в безсъзнание и са натъпкани в стария склад. Войникът на портала си взе парите, но ние няма да получим останалата сума, докато не излезете оттук. Вървете един след друг и внимавайте. Ако събудите не когото трябва, всички ще загазим. Хайде, майоре.
С широко отворени очи Кендъл видя, как Бю кимна. После той плавно вдигна ръка и стовари приклада на револвера върху главата на надзирателя. Човекът падна на пода, без да издаде звук.
Бю огледа свъсените, измършавели хора.
— Кендъл тръгва първа. После останалите — един след друг. Всички чухте какво каза надзирателят — движете се тихо.
— Къде отиваме? — попита Кендъл.
— В задния двор. При ковчезите.
— При… — тя отвори уста, но Бю я избута навън и затвори вратата след нея. Тя преглътна, опитвайки се да потисне надигащия се в нея ужас. Трябваше да бъде спокойна, да действа бързо и хладнокръвно…
Огледа се. Наоколо нямаше никой, който да я спре. Забърза по тъмния притихнал коридор и излезе на двора. Замръзна на място.
И тук не я очакваха стражи — само голяма товарна кола, запретната с четири яки коня. По земята бяха разпръснати ковчези.
Неочаквано една ръка притисна устата й. По вените й се стрелна уплаха. Опита се да изпищи.
— Аз съм, Кендъл. Брент. Ела. Бързо.
Очите й се разшириха, но не каза нищо. Той беше облякъл синя униформа на капитан от Съюза.
Брент видя учудването в очите й, докато вървяха към колата.
— Все някой трябва да седне на капрата — обясни той.
Не й даде време да възрази. Докато стигнаха до ковчезите, тя остана без дъх. Страхът отново я обзе, щом видя още двама мъже в сини униформи да правят нещо сред чамовите сандъци. Брент сигурно бе усетил уплахата й, защото прошепна:
— Това са Стърлинг и един от неговите сержанти. Хайде, момиче, бързо!
— Влизай вътре!
Стърлинг Маклейн беше отворил капака на един от ковчезите и с жест й сочеше да легне в него.
— Аз… не мога — потресена изпъшка тя.
— Влизай, Кендъл! — заповяда й Брент.
— Единственият начин да излезеш оттук е като труп — обясни Стърлинг, опитвайки се да сдържи вълнението в гласа си. Кендъл тревожно погледна към гърба на постройките. Там двама мъже хвърляха нещо в един ров.
Истинските трупове — осъзна тя. Хората, които бяха умрели през този ден в Кемп Дъглас.
— О, Господи. — Тя усети, че й прилошава. — Оскверняваме мъртвите.
Брент изруга нетърпеливо. Стърлинг се опита да я убеди.
— Кендъл, те са мъртви. Били са храбри конфедерати. Сигурно биха одобрили усилията ни да оцелеем. Сега.
— Влизай в ковчега! — изсъска Брент. — Още двайсет души чакат ред.
Кендъл се сви в сандъка. Когато затвориха капака, тя стисна юмруци и зъби, за да не изпищи. Вътре цареше пълна тъмнина и тя имаше чувството, че ще се задуши. Страхът й се усили, щом усети, че мъжете вдигат ковчега и го поставят в колата. След миг сложиха още един сандък върху нейния и тя потрепери.
„Не викай, не плачи, не изпадай в паника“ — повтаряше си непрекъснато. Отново я разтърси удар — конете потегляха. След малко колата спря и тя разбра, че са стигнали портала. Приглушеният глас на Брент долетя до ушите й сякаш отдалеч:
— Само мъртви южняци! Изпращаме ги обратно на юг за погребение!
— Отворете портала! Погребалната кола тръгва.
Кендъл затаи дъх. Сякаш мина цяла вечност. Цяла вечност в ужасния тесен ковчег. Тъмнината и затвореното пространство я потискаха. Искаше й се да пищи, да вие, да удря с юмруци по дървения ковчег, който миришеше на смърт.
Изведнъж колата потегли отново. Кендъл се притисна към стените на чамовия сандък. Времето едва течеше. А изтезанието беше непоносимо.
Най-после конете спряха. Чу се стържене на дърво в дърво, докато мъжете издърпваха ковчезите от колата. Накрая изтеглиха и нейния сандък и го свалиха на земята. Сълзи на облекчение бликнаха в очите й.