Потресен, Травис захвърли бележката на масата.
— Кога получихте това? — с пресипнал глас попита той. — Чух, че Кендъл е във Виксбърг. Не са взимали пленници, когато градът се предаде.
— Доколкото разбрах — с равен глас отвърна Брент, — са я пленили преди капитулацията. Доктор Армстронг очаквал да получи морфин. Видели лодката, която трябвало да го докара, в нея не забелязали никого. — Той сви рамене и бавно въздъхна. — Познавате Кендъл. Тя заплувала към лодката. В нея имало двама янки.
Травис отново взе бележката. Преглътна и заговори:
— Може би Джон се е променил? Не съм го виждал близо година. Назначиха го край Мисисипи…
Брент го прекъсна с груба ругатня.
— Много добре знаете, че той ще я убие, ако отново се добере до нея.
Травис не отрече.
— Тук пише, че и брат ви е в Кемп Дъглас.
— Да.
Травис тежко въздъхна.
— Не знам какво да направя. Това може да ви изненада, но Линкълн е добър и внимателен човек. Той посети затвора във Вашингтон и беше потресен. Според мен той смята, че върши добро на Кендъл, като заповядва да я върнат на съпруга й. Нямам никаква власт над Джон. Няма начин да уредя освобождаването й, защото…
— Не искам да уреждате освобождаването й. Искам да ме заведете в Кемп Дъглас като ваш пленник.
— Какво? Вие сте полудели, Маклейн. Каква полза от това? Вие ще сте в затвора, а Джон ще си тръгне с Кендъл…
— Мой проблем е как ще изляза оттам — прекъсна го Брент. — Само ме заведете на мястото. И ми дайте назаем шепа златни монети, моите конфедерални пари са без стойност. Останалото оставете на мен. Сега ще дойда с вас. Чарли Макферсън ще поеме управлението на кораба ми.
— Но аз не съм старши офицер във Форт Тейлър. Командирът може да реши да ви изпрати в друг затвор.
Брент присмехулно повдигна вежди.
— Янките не се ли опитват да докажат своята чест?
Травис застина.
— Командирът е почтен човек.
— В такъв случай сигурно ще разбере, че когато съм се предавал, вие сте ми дали дума да ме изпратят в Кемп Дъглас, при брат ми.
— Надявам се да не ви убият по пътя — промърмори Травис.
Брент се засмя.
— Май аз имам по-голяма вяра в честността на янките, отколкото вие, Деланд. Хайде да тръгваме. Нямаме много време.
Кендъл седеше в ъгъла на двора и гледаше към разхождащите се мъже, но не ги забелязваше.
Въпреки усилията на Бю да я развесели, тя си оставаше безжизнена.
Беше обзета от апатия. Нямаше как да се измъкне от Кемп Дъглас. Беше обречена. Времето минаваше и денят, когато Джон Мур щеше да дойде и да я вземе, наближаваше.
Толкова много хора бяха загинали във войната. Защо не и Джон?
Тя се отвращаваше от това, че желае смъртта на човек. Но въпреки това не можеше да се освободи от тази мисъл. Всеки път, когато вратата се отваряше, тя се свиваше в ъгъла. Разтреперваше се винаги, когато някой се приближеше към нея, дори Бю.
— Кендъл? Извинете, вие сигурно сте мисис Мур.
Кендъл видя прашните боси крака пред себе си. Погледът се отмести от краката към лицето на човека. Тя се стресна, косата му беше тъмна, а тялото — трогателно мършаво, но в го имаше нещо, което й бе до болка познато.
Сиви очи… Не, очите му бяха сини, но със същите онези буреносни облаци в тях…
— Извинете — бързо промълви човекът и се поклони. Стърлинг Маклейн се изплаши от бледността на нежното й лице. В първия миг му заприлича на луда — заплетената й червеникаворуса коса, безжизнена и без блясък, се спускаше в безпорядък към кръста, роклята й бе овехтяла и изпокъсана, а кожата — болнава.
Но под мръсотията и парцалите той долови изящна красота. Тя струеше от невероятно сините очи, които го гледаха с тревога. Спотайваше се под мръсните петна, които покриваха изпъкналите скули, и в нежните като венчелистчета устни.
