Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Този проблем не можеше да се предвиди в Бъркли, защото там не разполагаха с толкова мощна апаратура, но той отново заплашваше целия проект. Каква е ползата от мощните сепаратори, след като пречистеният материал се губи? Отчаянието отново се спусна над завод Y–12 и всички погледи се обърнаха към химиците. Опитани бяха най-различни методи, но стоманата на контейнерите не освобождаваше потъналите в нея уранови атоми.
В завода работеше един химик от тихоокеанското крайбрежие, който заедно с хората от Бъркли се беше присъединил към екипа на „Тенеси-Истман“. Доктор Кларънс Ларсън, синеок тридесетгодишен професор от Минесота, познаваше много добре Ърнст Лорънс и беше работил с него в миналото върху радиоизотопи, получавани с циклотрона в Бъркли. Един ден той предложи на Лорънс своята нова идея за решаване на проблема.
— Явно, не можем да извлечем урана от стените на контейнерите, защото са изработени от неръждаема стомана. Защо да не опитаме да покрием отвътре контейнерите с мед? Урановите атоми ще потънат в медния пласт, но ще бъде много по-лесно да ги извлечем.
Лорънс имаше дарба да открива перспективната идея между стотици други. Той се запали от предложението на Ларсън.
— Точно това ни трябва! Да опитаме веднага! Колко време ви трябва да покриете стените на контейнерите с мед?
Ларсън се замисли за миг. Електрогалванизирането на мед върху неръждаема стомана не беше лесно.
— Може би две седмици — предложи той плахо.
— Не можем да чакаме толкова — прекъсна го Лорънс. — Съберете каквото ви трябва и колкото искате хора от завода, но на всяка цена трябва контейнерите да са готови до утре!
Нямаше полза да се спори с Лорънс — той просто не приемаше отказа за отговор. Нямаше никаква възможност да се поръча галванизирането на външна фирма и Ларсън и неговите колеги свалиха няколко умивалника, реквизираха четири генератора, взеха назаем някои уреди и експериментираха през цялата нощ. Успяха да спазят срока — ръчно направените помеднени контейнери бяха инсталирани на мястото им и се оказаха превъзходни. Медното покритие се разтваряше лесно с химикали и уранът се извличаше почти без загуби. Когато се организира галванизирането в по-големи мащаби, Ларсън и колегите му, напълно изтощени, се строполиха в леглата си.
Пробивът, осъществен от екипа на Ларсън, окуражи учените и инженерите в завода. След като вече се получиха няколко грама чист уранов изотоп, натрупването на килограмови количества бе само въпрос на време, пари и труд. Ще бъде много скъпо и трудно, но очевидно бяха на прав път.
Една от особеностите на електромагнитното пречистване беше, че всяка единица на инсталацията работи самостоятелно. В случай на повреда тя може да бъде разглобена и поправена, без да се спира целият процес. Пистите от тип Бета даваха големи надежди за успех. Тези по-малки, но по-чувствителни калутрони бяха усъвършенствани от Робърт Торнтън от Бъркли, който сега се грижеше за тях като временен служител на „Тенеси-Истман“. Алфа-пистите поемаха природния уран и го обогатяваха до 15–20%. Бета-пистите образуваха втората степен, която се захранваше с предварително обогатен уран, и успяваха да доведат чистотата на материала почти до степента, необходима за бомбата.
Както Алфа-, така и Бета-пистите имаха общи недостатъци. Те представляваха голям брой самостоятелни единици, всяка от които успяваше да обогати само няколко грама уран, след което трябваше да се разглоби и почисти за ново зареждане. Цикълът траеше само три дни при Бета, а при Алфа беше малко по-продължителен. Поради това обслужването им изискваше многоброен персонал, а и разходът на енергия беше огромен. Освен това, и при двата типа сепаратори близо 90% от урана се разпиляваше на всички страни по време на обогатяването.
Това бе особено тревожно при Бета-сепараторите, които се захранваха със сравнително обогатен уран и загубите бяха катастрофални. Химиците, които се опитваха да съберат разпиления уран, се изправяха пред много труден проблем, по-сериозен дори от извличането на урана от контейнерите. Стените на камерите, направени от неръждаема стомана, се миеха на всеки три дни с азотна киселина, но по този начин заедно с урана се събираха и много нечистотии, главно метални частици. Проблемът изглеждаше направо неразрешим. Предлагаха се няколко изхода и химиците започнаха денонощно да изследват три възможни варианти. Химическата обработка на урана в Y–12 се превърна постепенно в огромна по мащабите си операция, в която се ангажираха от 500 до 1 000 души.
Един от методите, предложен от Кларънс Ларсън, се основаваше на уникалното свойство на урана да се утаява от водороден прекис — съвсем баналната кислородна вода, продавана в дрогериите. Други елементи не се утаяваха от водородния прекис и това даваше надежда, че методът ще бъде ефикасен. За съжаление, когато Ларсън го изпита, методът се оказа неприложим. Водородният прекис имаше един голям недостатък — разлагаше се в присъствие на желязо. Преди още Ларсън да успее да се зарадва, че е утаил урана, прекисът се разлагаше и създаваше само допълнителни грижи за чистачите. Химиците съвсем се отчаяха. Цялата Бета-инсталация ставаше безсмислена, ако 90% от скъпоценния материал се губи при обогатяването.