Маркер
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маркер». Краткое содержание книги:
Съдебните патолози д-р Лори Монтгомъри и д-р Джак Степълтън (които познаваме от романа „Заплаха“) са в епицентъра на напрежението и тук — в новия, двайсет и пети по ред супертрилър на Робин Кук.
Въпреки явното нежелание на шефовете и скритата съпротива на персонала в центъра по Патологоанатомия да се „раздухва“ случая, Джак и Лори ще трябва да продължат разследването сами. Защото подозренията на Лори скоро се превръщат в увереност, че случаите не само са свързани, но и са дело на изключително находчив сериен убиец с необичаен мотив. И за да станат нещата още по-трудни, Лори трябва да се справи с две изпитания: точно когато личният й живот е пред катастрофа, самата тя попада в мрежата на хладнокръвния кукловод зад кулисите. Единственият човек, който й вярва и е готов да й помогне, също е зверски убит — сякаш за назидание на всеки, който дръзва да се доближи до истината. Времето изтича — Джак и Лори трябва да действат бързо и да свържат точките в скритата картинка, за да се измъкнат от смъртоносен капан.
Поколеба се дали да не мине по Трийсета улица и да влезе откъм входа за моргата. Телевизионните коли бяха само три и антените им не бяха опънати. Като предположи, че онова, което ги е довело до Патологическия център няма да е новина като за челна страница, тя изкачи стълбите и влезе. Във фоайето се суетяха десет-дванайсет репортери.
Тя помаха с ръка към Марлин, която идваше за по няколко часа всяка събота, и се опита да прекоси фоайето. Почти веднага един журналист я разпозна и прегради пътя й, завирайки микрофона в лицето й. Светнаха няколко светкавици и коридорът се обля в ярка светлина, когато операторите вдигнаха камерите на раменете си.
— Докторе, как ще коментирате злополуката? — попита я журналистът. Останалите се скупчиха около тях и протегнаха микрофоните си. — Според вас двойно убийство ли е било, или двамата са били бутнати?
Лори разбута микрофоните.
— Нямам представа за какво говорите, а всяка информация, която излиза от този офис трябва да бъде съгласувана от шефа и заместника му или от „Връзки с обществеността“. И вие го знаете много добре.
Тя си проби път напред, игнорирайки следващите въпроси. За нейно облекчение, видя Робърт през стъклото. С негова помощ успя да влезе вътре и затвори вратата след себе си, оставяйки разбунената тълпа журналисти.
— Като вълци са — промърмори мъжът.
— Но какво е станало? — погледна го недоумяващо Лори.
— Две тринайсетгодишни момчета са били бутнати върху релсите на метрото.
Тя примига. Запита се защо не й се бяха обадили през нощта. За щастие, четиримата патрулиращи доктори бяха достатъчно компетентни, за да се справят с подобни критични ситуации. За такива наемаха предимно стажанти последна година, които гледаха да изкарат някой долар на лунна светлина.
— Идентифицирани ли са?
— Аха. Това правихме през цялата нощ.
Тя въздъхна с облекчение, че това й се бе разминало. Разпознаването, особено на деца, беше нещо мъчително както за лекаря, така и за съкрушените родители. Продължи напред. Видя Марвин и се зарадва, че дежурството й съвпада с неговото. Той вече бе направил кафето и седеше над разтворените папки.
— Изглежда, че ще имаме доста работа — каза тя и кимна към папките.
— Боя се, че си права. — Той забарабани с пръсти по бюрото. — Имаме и друг от онези странни постоперативни от „Дженерал“.
— Шегуваш ли се?
— Има бележка от Джанис.
Лори се наведе и я прочете бързо. Бяха отбелязани подробности за Патриша Пруит, както и всичко, отнасящо се до този случай. Тя си пое дълбоко дъх. Предполагаше, че няма да открие никаква сърдечна патология и тогава серията скачаше до четиринадесет, като осемте бяха от „Манхатън Дженерал“. Това не можеше да продължава така.
— Да направим първо Пруит — предложи Лори.
— Преди двете момчета? — вдигна вежди Марвин. — Видя ли всичките онези вестникари, които чакат като хиени отвън?
— Видях ги, но ще почакат още малко — каза тя. Искаше да се увери час по-скоро, че Пруит наистина е част от серията й и да информира Роджър. Нещо трябваше да се направи. Не можеше да стоят отстрани и просто да гледат.
— Добре, слизам долу да подготвя.
— Нещо друго за отбелязване?
— Повечето ми изглежда рутинно. Предполагам, че ще искаш да хвърлиш по един поглед.
Докато Марвин слизаше надолу по стълбите, Лори прелисти всички папки. Както и бе очаквала, Марвин бе прав. Щяха да направят четирите случая и да си починат, освен ако, разбира се, не излезеше нещо друго, докато работят. След като реши това тя отиде в офиса си. Добре че го направи — на бюрото й бе струпана купчина болнични картони. За нейно изумление, тук бяха картоните на Люис и Собчак от „Манхатън Дженерал“, както и шестте от „Свети Франциск“ — всички те пристигнали в рекордно къс срок.
Най-отгоре върху купчината бе този на Роуена Собчак. Лори го прелисти и се спря на бележките от операцията и данните за анестезиологията. Както при Макгилън и Морган, и тук нямаше нищо необичайно. Тъкмо се канеше да остави картона, когато се показа къса лента от ЕКГ. Беше нагъната като хармоника, залепена най-отгоре за страницата.
Лори отвори картона на това място. Беше бележка написана от дежурния стажант от екипа по реанимация. Прочете я, но й се стори неясна. Разгъна ЕКГ-то и се взря в записа. Графиката беше разтегната, което подсказваше слаба сърдечна дейност, ако изобщо имаше такава. А може би представляваше лошо координирана сърдечна електрическа активност, която не предизвикваше никаква мускулна контракция. По-нататък линията ставаше все по-изкривена, след което рязко преминаваше в права. Накрая, надраскана с молив, се мъдреше следната бележка: