Маркер
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маркер». Краткое содержание книги:
Съдебните патолози д-р Лори Монтгомъри и д-р Джак Степълтън (които познаваме от романа „Заплаха“) са в епицентъра на напрежението и тук — в новия, двайсет и пети по ред супертрилър на Робин Кук.
Въпреки явното нежелание на шефовете и скритата съпротива на персонала в центъра по Патологоанатомия да се „раздухва“ случая, Джак и Лори ще трябва да продължат разследването сами. Защото подозренията на Лори скоро се превръщат в увереност, че случаите не само са свързани, но и са дело на изключително находчив сериен убиец с необичаен мотив. И за да станат нещата още по-трудни, Лори трябва да се справи с две изпитания: точно когато личният й живот е пред катастрофа, самата тя попада в мрежата на хладнокръвния кукловод зад кулисите. Единственият човек, който й вярва и е готов да й помогне, също е зверски убит — сякаш за назидание на всеки, който дръзва да се доближи до истината. Времето изтича — Джак и Лори трябва да действат бързо и да свържат точките в скритата картинка, за да се измъкнат от смъртоносен капан.
— Какво е това, разпит ли?
— Както вече ви казах, аз съм началник на медицинския персонал. Имаше безобидно оплакване от вашето отношение към един от лекарите и аз се отбих. Откровено казано, този човек има име на вечен недоволник, но все пак съм длъжен да проверя твърдението му. — Роджър лъжеше, но бе почувствал, че трябва да й даде някакво обяснение за въпросите си. Сестринският състав не бе под неговата юрисдикция.
— Как се казва този шибан доктор?
— Не съм упълномощен да разкривам идентичността му.
Тя отмести поглед. Очите й обиколиха стаята. Роджър виждаше трептящите й ноздри, чуваше дълбокото й дишане. Вече не се владееше. Беше бясна.
— Нека ви обясня — каза Роджър. — Интересувам се дали сте напуснали „Свети Франциск“ поради подобна причина. Имали ли сте неприятности с някой лекар от „Свети Франциск“? Ние трябва да попитаме.
— По дяволите, не! — сопна му се тя. — Може и да съм разменила някоя по-остра дума със завеждащата, но никога с доктор. На пръстите на едната си ръка мога да преброя случаите, когато изобщо съм видяла доктор тук по време на нощната смяна. Те всички нощем са си вкъщи, чукат жените си.
— Разбирам — кимна Роджър. Той не направи коментар на думите й, а побърза да се върне към началото на разговора. — Значи завеждащата в „Свети Франциск“ не е била толкова компетентна, колкото би ви се искало?
По лицето й премина тънка усмивка.
— Познахте, но то не е изненадващо. Нощните смени привличат особняци.
Той кимна.
— Не че съм любопитен, но никога ли не сте помисляли да споделите обвиненията си, щом не сте се разбирали кой знае колко със завеждащите?
От лицето й изчезна всяка следа от усмивка.
— О, да! Аз съм виновна, че тези две дебелани бяха толкова тъпи! Я стига!
— Тогава защо се преместихте?
— Исках промяна, освен това исках да се преместя в града.
— А защо избрахте нощната смяна?
— Тъй като има по-малко глупости. Е, и тук ги има, но са много по-малко, отколкото в дневната или вечерната. Когато бях в армията, бях назначена на независима служба. Предпочитам да работя сама.
— Значи сте била при военните?
— Дяволски сте прав. Бях във военноморските сили по време на първата война в Залива.
— Интересно — промърмори Роджър. — Кажете ми, какъв е произходът на фамилията ви — Ракоци?
— Унгарски. Дядо ми е бил борец за свобода.
— Само още един въпрос, ако не възразявате. — Той се опита да прозвучи безгрижно. — Знаете ли, че когато сте били в „Свети Франциск“ там е имало серия от подобни смъртни случаи?
— Трудно е човек да не научи такова нещо.
— Благодаря, че ми отделихте от времето си. Мисля да последвам съвета ви и да отида в гинекологичното, но може би ще се наложи да ви попитам още нещо. Ще имате ли нещо против, ако се върна след това?
— Не, разбира се.
Той се опита да се усмихне успокоително, преди да излезе от стаята и да се насочи към асансьорите. Поклати глава. Не можеше да повярва. Беше говорил с двама души от списъка и бе чул за трети, а му се струваше, че за всекиго от тях можеше да каже, че е достатъчно безскрупулен, за да направи немислимото.
Джаз се измъкна от хранилището и видя как Роджър се насочва към асансьорите. Не можеше да повярва! Бедите валяха една след друга. „Наказването“ вървеше гладко до Люис, после всичко се обърка. И точно когато бе елиминирала една потенциална заплаха, се бе появила друга. Ама че гадняр, промърмори тя. Беше разбрала от начина, по който е облечен и по който говори, че е от онези копелета от Айви-лигата.
Когато Роджър стигна до асансьорите и натисна бутона, се обърна и погледна към сестринския пункт. Джаз побърза да се изтегли навътре. Не искаше да я вижда, че гледа след него, сякаш е разтревожена. Тя тръсна глава, после удари силно с длан по плота. Няколко листа се разлетяха и паднаха на пода.
Какво да правя, по дяволите, промърмори тя и отново тръсна глава. Мина й през ума да звънне на господин Боб, но бързо отхвърли тази идея. Имаше чувството, че ако се оплаче от нещо, може да не получи повече имена. Щяха да я отстранят от операцията. Беше съвсем просто.
Тя сви рамене. Не можеше да мисли за нищо друго. Макар да я измъчваха тревоги, не знаеше какво да прави, освен че трябва да е внимателна, тъй като този скапаняк от администрацията можеше да предизвика нещо много по силно от вълнички, ако се съдеше по думите му.
Вратата на асансьора се отвори и Роджър слезе на седмия етаж. Отляво, зад двойните врати, беше медицинската администрация, а отдясно зад подобни врати се намираше гинекологичното отделение. Той тръгна натам. За разлика от етажа на хирургическото долу, тук имаше много хора както в сестринския пункт, така и по коридора. Видя един санитар, който буташе към асансьорите количка с пациент, покрит с чаршаф и предположи, че точно това е пациентът, за когото бе дошъл да се поинтересува.