Маркер
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маркер». Краткое содержание книги:
Съдебните патолози д-р Лори Монтгомъри и д-р Джак Степълтън (които познаваме от романа „Заплаха“) са в епицентъра на напрежението и тук — в новия, двайсет и пети по ред супертрилър на Робин Кук.
Въпреки явното нежелание на шефовете и скритата съпротива на персонала в центъра по Патологоанатомия да се „раздухва“ случая, Джак и Лори ще трябва да продължат разследването сами. Защото подозренията на Лори скоро се превръщат в увереност, че случаите не само са свързани, но и са дело на изключително находчив сериен убиец с необичаен мотив. И за да станат нещата още по-трудни, Лори трябва да се справи с две изпитания: точно когато личният й живот е пред катастрофа, самата тя попада в мрежата на хладнокръвния кукловод зад кулисите. Единственият човек, който й вярва и е готов да й помогне, също е зверски убит — сякаш за назидание на всеки, който дръзва да се доближи до истината. Времето изтича — Джак и Лори трябва да действат бързо и да свържат точките в скритата картинка, за да се измъкнат от смъртоносен капан.
Лори се зае с външния оглед, изброявайки всичките видими травми. Беше очевидно, че тялото е било премятано под влака, докато той е спрял.
— Ето и вторият — каза Марвин, докато откарваше празната количка в ъгъла.
Лори не се обърна. Тя откри нещо неочаквано върху пениса на момчето, което я накара да се наведе и да погледне ходилата на краката му. Марвин застана от другата страна на масата.
— Забелязах го — каза той, проследявайки погледа й. — Какъв извод си правиш? — Освен протриванията, имаше и обгаряния.
— Къде са обувките? — попита Лори.
— В найлонова торба в коридора.
— Донеси ги. — Тя изглеждаше замислена. Пристъпи бавно към второто дете.
След няколко минути вече бе разрешила мистерията. Марвин се върна с маратонките, които изглеждаха не по-добре от телата. Лори ги взе и огледа ходилата.
— Изглеждат прекалено чисти, като се има предвид какво се е случило.
— Какво имаш предвид?
В този момент вратата се отвори и в рамката й застана Сал Д’Амброзио — един от санитарите в моргата. Изглеждаше по-възбуден от обичайното.
— Докараха един обезглавен мъж и без ръце… Дойдоха и няколко ченгета. Какво да правя?
— Предполагам, че трябва да мине през рентгена, да бъде претеглен и фотографиран, нали? — попита Лори. За разлика от Марвин, който не се нуждаеше от много обяснения, Сал с неговата апатия често лазеше по нервите й. Имаше протокол, който трябваше да се спазва при пристигането на всяко тяло в Патологическия.
— Всичко е готово — каза мъжът, усетил нетърпението й. — Мислех да дойда с ченгетата, може да се окаже трудна история. — Той се измъкна и вратата се затвори.
Лори спря за минута. Чувайки, че са докарали тяло без глава и без ръце, в нея се появи чувството за дежа вю, което я върна седем години назад, когато един подобен труп бе изхвърлен при наводненията край Ийст ривър. Идентифицирането бе преминало изключително трудно. Излезе, че човекът се е казвал Франкони и този господин Франкони отведе посмъртно нея и Джак в Екваториална Гвинея в Западна Африка.
— Хей! — прекъсна мислите й Марвин. — Обясни ми! Разпали любопитството ми и спря. Какво искаше да кажеш за двете деца?
Лори започна да му обяснява, но вратата отново се отвори. Вътре, за изненада на двамата, влезе облечена в мантия, закачулена и маскирана фигура.
— Съжалявам, но вътре не се допуска никой — извика Лори и вдигна ръка. За миг си помисли, че влезлият може да е решен на всичко журналист, който някакси е успял да надхитри охраната.
— О, Лори, стига! — отвърна мъжът и спря. — Джак ми каза, че през уикендите по-лесно се влиза и че той се облича така, освен ако случаят не е заразен.
— Лу?
— Да, аз съм. Нямаше да ме познаеш в някой от онези костюми, нали? Страшно ми отиват.
— Ако Калвин влезе, направо ще те убие!
— А каква е вероятността да влезе?
— Нулева предполагам.
— Ами, давай тогава — каза Лу. Той се приближи до нея и погледна двете момчета после очите му отново се върнаха върху нея. — Боже! Каква гледка! Как издържаш?
— Медалът си има и обратна страна — съгласи се тя. — Какво те води насам толкова рано в събота?
— Дойдох с „конника без глава“. Поредното вълнение в „Манхатън Дженерал“. Казвам ти, това място е прокълнато.
— По-добре ми кажи какво става.
— Извикаха ме още на разсъмване. Изглежда, че човекът, който отговаря за труповете в „Манхатън Дженерал“ е дошъл на работа както обикновено и е открил труп, който не би трябвало да е там. — Лу се засмя. — Искам да кажа, че е малко смешно да откриеш допълнително тяло в моргата. Чувал съм за трупове, които са били премествани или са изчезвали, но да намериш още един е малко странно, не мислиш ли?
— Защо са те извикали? Защо не са го откарали в местния участък?
— Моят капитан след убийството на медицинската сестра има карт бланш за болницата. Затова ми се обади веднага и ме накара да се домъкна дотук. Проблемът е, че в случая с неговата балдъза няма никакъв напредък и затова си го изкарва на мен. Е, има някакви прилики. Тялото, което докарахме е с две дупки от куршуми, точно както беше и при балдъзата му.
— Идентифицирахте ли го?
— Не, няма никакви следи. Освен това в болницата никой не липсва, нито от пациентите, нито от персонала.
— Да кажеш нещо за главата и ръцете на трупа?
— Няма ги. Не могат да ги открият.
— И какво? Твоят капитан смята, че новият труп е по някакъв начин свързан с неговата роднина?
— Е, не го каза точно с тези думи, но е ясно, че това има предвид. Странно е. Трупът е бил съвършено чист, когато нашият човек го намерил в дъното на стария им охладител. Никаква кръв, никакви мръсотии, нищо, сякаш току-що е излязъл изпод душа. Твърде мистериозно е, ако ме питаш, а съм видял достатъчно зловещи неща в кариерата си.