Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)». Краткое содержание книги:
— Разбирам, че сме щели да воюваме срещу пиратите, Публий Сервилий? — попита Цезар.
— Точно така — отговори управителят, затрупан с всякакви книжа пред себе си. Изглежда, точно канцеларската дейност най-много го радваше, нищо че по душа не беше нито алчен, нито стиснат, а и финансовото му положение беше цветущо. Сервилий Вация беше практичен човек — една успешно проведена война срещу пиратите щеше да му осигури съвсем приличен дял от плячката, за който никой не би могъл да претендира. — За нещастие — продължи той — налага се да отложа бойните действия. Вследствие на дейността на моя предшественик провинцията е останала без финансови средства. Ще трябва да използваме текущата година да оправим вътрешните дела на провинцията.
— Значи нямаш нужда от мен? — попита с известна нервност в гласа Цезар. Беше твърде млад, за да се радва на писарска работа в някоя прашна военна канцелария.
— Напротив, имам — подчерта Вация. — Твоята задача ще с да осигуриш бойния ни флот.
Цезар го изгледа накриво.
— За подобна дейност вече имам известен опит.
— Знам. Тъкмо затова те повиках. Ще трябва корабите да са боеспособни и по възможност големи. Също така ни трябват повече на брой, за да се разпръснат при нужда в няколко ескадри. Времената, когато пиратите нападаха с по някоя и друга лодчица, безвъзвратно отминаха. В днешно време те разполагат с истински биреми и триреми, че дори и квинквереми. Движат се на същински ескадри начело с адмирали, по тия места ги наричат стратези. Кръстосват моретата като бойни ескадри, флагманските им кораби са боядисани в злато и пурпур, в скритите им бази главатарите им се ползват с царски почести, а дори обикновените пирати тънат в по-голям разкош от богаташите в Рим. Луций Корнелий успя да убеди Сената защо ме праща на такова далечно и непознато място като Киликия. Защото именно в този край на Средиземно море пиратите са разположили своите най-важни бази, затова и оттук трябва да се заемем с разчистването.
— Бих бил по-полезен да разуча къде се намират тези бази… Сигурен съм, че подобна задача няма да ми е по-трудна от събирането на флотилия.
— Това няма да е нужно, Цезаре. Ние вече знаем къде се намират най-големите бази. Коракезион е печално известно пристанище. За съжаление е толкова добре защитено от природата, че се съмнявам дали е по възможностите ни да го превземем със сила. Затова ще започна от далечния край на провинцията — от Памфилия и Ликия. Там върлува един пиратски цар на име Зеникет, който владее целия Памфилски залив, включително град Аталия. Нека „царят“ пръв разбере що е римски гняв.
— И кога ще го нападнем, догодина?
— Най-вероятно, но не и преди края на лятото. Не мога да започна военни действия срещу пиратите, преди да съм уредил вътрешните дела на самата Киликия. Едва тогава ще съм сигурен, че разполагаме с достатъчно морска и сухопътна мощ, за да атакуваме.
— Очакваш да удължат пълномощията ти за още няколко години.
— И диктаторът, и Сенатът ме увериха, че няма да ме притискат със срокове. Ще разполагам с колкото време ми е нужно, за да успея. Луций Корнелий вече се е оттеглил, разбира се, но аз не вярвам, че Сенатът ще действа против волята му.
Цезар отиде да търси новата ескадра, но без особен ентусиазъм. Щеше да мине повече от година, преди нещо съществено да се случи, а доколкото той можеше да прецени Вация, новият управител нямаше да прояви голяма активност и когато военните действия започнат. По характер той не беше човек, който да прояви голяма инициатива. Колкото и лична неприязън да таеше към Лукул, Цезар си даваше сметка, че новият му началник бледнее пред предишния.
Но случаят му даваше възможност за нови обиколки и пътешествия, което той възприе като достатъчна компенсация. В Източното Средиземноморие имаше все още една морска сила, с която никой не можеше да се мери — остров Родос. През май Цезар отплава за острова. Родос никога не се беше отмятал от съюза си с Рим (дори и девет години по-рано, когато повечето гръцки земи бяха покорени от Митридат), затова и сега Вация разчиташе на тамошните гърци да осигурят кораби, капитани и екипажи за предстоящата война. Само войници никой не очакваше — родосци винаги отказваха да вземат чужди кораби на абордаж и да се бият с тях.
За щастие Гай Верес не бе намерил време да навести и Родос, затова островът посрещна Цезар като приятел, а местните големци скоро влязоха в преговори. Повечето разногласия бяха около това, ще плати ли Рим на Родос за подкрепата или не. Вация нямаше намерение да раздава пари. Според него всички градове, острови и пристанища, от които искаше кораби и екипажи, бяха еднакво заинтересовани от изкореняването на пиратството, затова бяха морално ангажирани да окажат безкористна подкрепа. Младежът нямаше друг избор, освен да следва указанията на началника си.