Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)». Краткое содержание книги:
— Веднага, царю, веднага! — Той се почеса по главата. — Ами какво да правя с косата си?
— И там ли имаш посетители?
— Не мисля, но имам чувството, че всичко ме сърби.
— Там въшките са от друг род, а и не издържат на хигиеничен живот. Не мисля, че някога ще те нападнат, защото си достатъчно висок. Разбираш ли, те не могат да пълзят нагоре, затова се прехвърлят само от по-високи на по-ниски хора. — Никомед се засмя. — Можеш да ги прихванеш от Бургунд, но не и от друг. Освен ако курвите в Лампсак не са опирали главите си в твоята.
— Курвите в Лампсак ме нападаха, докато спя, но мога да те уверя, че веднъж буден, я карах по бързата процедура!
Разговорът беше доста необичаен, затова Цезар щеше да го помни цял живот. И да се радва на късмета си… Ако премахването на окосмяването щеше да го предпази от тази напаст, той щеше да се скубе цял живот.
Робът, когото Никомед му прати, беше истински експерт по въпроса. При други обстоятелства Цезар щеше да му забрани да го докосва, но при създалата се ситуация нямаме избор. Изгаряше от желание лечението да започва.
— Ще скубя по няколко косъма на ден — предложи робът Деметрий.
— Ще изскубеше повечето още днес — отвърна му мрачно Цезар. — Успях да удавя всички в банята, но предполагам, че яйцата им са полепнали по цялото ми тяло. Изглежда за това не мога да се отърва от тях. Пфу!
Деметрий чак извика от уплаха.
— Не е възможно! Дори аз да се заема, болката пак ще е ужасна!
— Още днес ще свършиш по-голямата част от работата.
И така Деметрий се залови да скубе. Пациентът му притежаваше голяма смелост, затова предпочиташе да умре, но да не издаде нито с жест, нито със стон неописуемата болка. Когато цялото изпитание мина, Цезар усети колко по-добре се чувства. Дори се радваше на голото си тяло в сребърното огледало, което цар Никомед специално беше осигурил за почетния си гост. Гол като червей, той не можеше да се нагледа на новия си образ. Дори смееше да твърди, че така изглежда по-мъжествен! Колко странно…
Като роб, получил свободата си, Цезар се запъти тържествен към трапезарията. Приятното усещане, което изпитваше, си личеше в грейналия му поглед. Цар Никомед го изгледа доста особено, но Цезар просто му намигна да си мълчи.
В продължение на шестнайсет месеца Цезар остана в или близо до Витиния — време на идилия, което щеше да си спомня както за най-прекрасния период от живота си, докато на петдесет и третата си година не навлезе в най-приятния. Посети Троя, за да отдаде почит на славния си предшественик Еней, на няколко пъти беше в Песин, във Византион, навсякъде из Мала Азия — без Пергам и Тарс, където Клавдий Нерон и Корнелий Долабела останаха да управляват.
Като се оставят настрана почти роднинските му връзки с Никомед и Орадалтида, Цезар се сдоби с още едно изключително ценно приятелство: по време на престоя си в Мала Азия той има щастието повторно да се запознае с един свой забравен роднина — Публий Рутилий Руф, вуйчо на майка му Аврелия.
Рутилий Руф беше раждан в една година с покойния Гай Марий, та вече гонеше осемдесетте. Последното десетилетие беше прекарал в изгнание в Смирна. Все още беше жизнен и деен като мъж в зряла възраст и се радваше на живота като младо момче. Умът му сечеше като бръснач, чувството му за хумор беше дори по-голямо от времето, когато се наддумваха със своя приятел, колега и политически противник Марк Емилий Скавър.
— Надживях почти всички от моето поколение — говореше Рутилий Руф и в очите му играеха лукави искрици. Старецът много се радваше, като виждаше в какъв забележителен младеж се е превърнал племенникът му.
— Това не те ли кара да тъжиш, вуйчо?
— Защо да тъжа? Това дори ми повдига духа! Сула не е престанал да ме моли да се върна в Рим, всеки управител или друг по-висш служител ми идва на крака да настоява от името на диктатора.
— Но ти няма да се прибереш.
— Няма. Харесва ми да нося хламида и сандали, много по-удобни са от гръцките обувки, да не говоря за тази ужасна тога. В Смирна се радвам на репутация, с каквато никога не бих се ползвал в Рим. Рим е град на неблагодарни простаци, млади Цезаре… Колко приличаш на майка си Аврелия! Тя как е? Моята безценна перла, появила се на калните брегове на Остия… Така я наричах навремето. Вече е вдовица, нали? Жалко. Знаеш ли, всъщност аз ги запознах с баща ти. А това, което със сигурност не знаеш, е, че пак аз ти намерих за учител Марк Антоний Гнифон. Всички те смятаха за чудо. Явно са имали право: на двайсет години вече втори път влизаш в Сената, дори Сула те обявява за своя любим военен герой! Брей, брей!