Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)». Краткое содержание книги:
— Митридат няма да успее пак да ви измами — съгласи се Цезар. Имаше усещането, че галатеецът не само е мъдър, но и хитър, може би дори лукав.
— Не и докато аз съм тук — навъси се Дейотар. — Аз поне съм имал късмета да прекарам три години в Рим, затова съм доста по-образован от баща си… Баща ми също загина при онова клане.
— Митридат обаче пак ще опита.
— Не се съмнявам.
— Няма ли да се изкушите да заемете негова страна?
— Никога! Той е още мъж в разцвета на силите си и предполагам, че ще управлява царството си още дълги години. Но се убеждавам, че никога няма да проумее това, което аз вече знам със сигурност — рано или късно Рим ще победи. Предпочитам да сме в положение на римски съюзници, отколкото на врагове.
— Това е правилният път, Дейотар.
Цезар продължи към долината на река Халида. Пътят следваше течението на бавните й червеникави води и водеше в полите на планината Аргей; оттам до Евсевия Мазака на север бяха само шейсет километра по полегатия склон на предпланините.
Разбира се, Цезар си спомняше разказите на Гай Марий за тази страна, за живописния град с боядисаните в различни цветове къщички, за блестящия синкав дворец и за паметната среща с понтийския цар Митридат. Но сега той се спотайваше в Синоп, а цар Ариобарзан управляваше страната си.
„Без особен успех“ — каза си Цезар след срещата с царя. По причина, която никой не можеше да установи, кападокийските царе винаги щяха да си останат противоположност на понтийските: колкото съседите им бяха могъщи, толкова те бяха безсилни. Ариобарзан не правеше изключение. Той живееше в постоянен страх от Митридат и показваше на Цезар как понтийците били обрали всички съкровища от двореца и страната му — чак до златните гвоздеи от вратите.
— Но все пак — успокояваше се срамежливият цар, дребен човечец с вид на сириец — загубата на двеста хиляди войници в Кавказ ще върже ръцете на Митридат за дълги години напред. Никой военачалник не може да се оправи бързо след подобна огромна загуба в жива сила. Става дума дори не за обикновени войници, а за ветерани, участвали в не една и две войни. Нали съм прав?
— Да, по-миналото лято бяха отишли да си върнат със сила Кимерия, страната на север от Евксинския понт.
— Доколкото знам, експедицията в Кимерия е била успешна.
— Така е. Синът му Махарес бил оставен за сатрап на Пантикапей. Добър избор. Мисля, че основната му задача е да събере нова армия за баща си.
— Който предпочита в армията си скити и роксолани.
— Със сигурност са по-добри от наемните войници. И Понт, и Кападокия не могат да се похвалят с добри войници сред собствените си поданици. Аз все още трябва да разчитам на сирийци и евреи, докато Митридат разполага с цели орди от кръвожадни варвари, които му служат вече трийсет години.
— Ти в момента имаш ли изобщо армия, царю Ариобарзан?
— В момента не ми трябва армия.
— Ами ако Митридат те нападне?
— Тогава ще загубя за пореден път престола си. Кападокия, Гай Юлий, е много бедна страна. Нямаме пари да поддържаме постоянна армия.
— Но ти имаш и друг неприятел — цар Тигран.
Ариобарзан тъжно сведе очи.
— Не ми говори за него! Успехите му в Сирия ме лишиха от най-добрите ми войници! Всички евреи, вместо да стоят на служба при мен, се бият да защитават родните си места.
— Не мислиш ли, че ти трябва войска да те пази и от север, и от изток?
— Нямам пари — повтори царят.
Цезар си замина, но по пътя продължи да клати недоволно глава. Какво може да се прави с подобни владетели, които се признават за победени още преди да се е стигнало до война? Зоркият му поглед забеляза много особености на терена, които биха позволили ефективна защита на областта. Там, където не се издигаха снежни върхове, земята бе насечена от тесни и живописни дефилета — точно както я беше описал Гай Марий. Чудесен терен за водене на защитна война, но за жалост царят на Кападокия виждаше в релефа само възможност поданиците му да си намерят подслон, без да строят къщи.
— И сега, след като видя толкова свят, какво си мислиш Бургунде? — попита веднъж Цезар своя огромен спътник. Двамата се намираха насред прохода, известен като Киликийски врати, и от двете си страни бяха заобиколени от високите гористи склонове на ждрелото.