Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)». Краткое содержание книги:
— Мисля си как от Рим и Бовила, от Кардикса и децата по-красиво и по-велико нещо на земята няма — отговори му германецът.
— Не искаш ли да се прибереш у дома, стари приятелю? С удоволствие ще те отърва от това безкрайно пътуване.
Но Бургунд поклати глава.
— Не, Цезаре, оставам. — Германецът широко се ухили. — Кардикса ще ме убия, ако позволя да ти се случи нещо.
— Но нищо няма да ми се случи!
— Кажи го на нея!
Публий Сервилий Вация се беше настанил в резиденцията на управителя в Тарс, сякаш цял живот беше расъл в града.
— Много се радваме на присъствието му — обясняваше Морсим, началник на дворцовата гвардия и етнарх на Тарс.
Двадесет години по-рано, когато беше придружил Гай Марий до Кападокия, Морсим беше още млад човек и косите му бяха гарвановочерни. Сега, когато посрещаше Цезар, той вече беше с прошарена глава, много беше препатил, но му се искаше да види в младежа това, което цяла Киликия очакваше — достоен наследник на двамата му чичовци — Марий и Сула. Затова и доброволно се бе превърнал в негов спътник и помощник.
— Предполагам, че Киликия доста е изстрадала при управлението на Долабела и Верес — каза Цезар.
— „Доста“ е слаба дума. Долабела през повечето време изобщо не беше сред нас, предпочиташе да се трови с тайнствените си треви. Затова Верес беше с развързани ръце й вършеше каквото си поиска.
— И никой пръста си не е мръднал да изгони Тигран от Малка Киликия?
— Нищо. Верес беше твърде зает с лихварство и изнудване. Да не говорим за конфискациите на всякакви по-дребни вещи от храмовете. Човекът явно си е казвал, че няма да ни трябват.
— Щом се върна у дома, ще дам на съд и Верес, и Долабела, затова ще ми е нужна помощта ти за събиране на доказателства.
— Докато се прибереш, Долабела вече ще е осъден на изгнание — съобщи му Морсим. — Управителят наскоро научи, че точно в този момент синът на Марк Емилий Скавър и Цецилия Далматика готвел дело срещу Долабела. Гай Верес си бил спечелил име на страж на справедливостта, като лично осигурявал доказателствата по обвинението. Самият той щял да свидетелства в съда.
— Червей гнусен! Това означава, че нищо не мога да направя. Пък и не мисля, че е много важно кой точно съди Долабела, важното е да си получи заслуженото. Ако съжалявам, че няма да водя аз делото, то е, защото покрай жречеството не можах да се проявя в съда. Една победа срещу Долабела и Верес щеше да ме направи известен. — Цезар млъкна и след малко попита: — Вация ще воюва ли срещу Тигран?
— Съмнявам се. Дошъл е тук с намерение да излови пиратите.
Това Цезар научи и от устата на самия Вация, когато двамата се срещнаха. Вация и Метел Пий бяха връстници. Поначало Сула бе разчитал да осигури консулската длъжност на Вация още преди девет години, заедно с Гней Октавий Рузон, но тогава Луций Корнелий Цина беше спечелил изборите. Вация, също както и Метел Пий, трябваше да чакат дълги години, за да получат това, което смятаха за свое законно право — най-висшата длъжност в Рим. За награда след толкова дълга вярна служба Сула му беше осигурил управлението на Киликия; самият Вация би предпочел другата консулска провинция — Македония, но тя се беше паднала на колегата му Апий Клавдий Пулхер.
— Който така и не е стъпил още на македонска земя — ядосваше се Вация пред Цезар. — По пътя се разболял тежко в Тарент, та се прибрал в Рим. За щастие това станало преди Долабела Стария да е напуснал провинцията, затова останал да я управлява. До деня, в който Апий Клавдий успее да поеме властта.
— Какво му има на Апий Клавдий?
— Не знам какво е, но го мъчи от доста време насам. През цялото време, докато бяхме консули, той не беше пълноценен. Каквото и да му кажех да го разведря, той си беше все така унил. Но е почти разорен, затова управлението на провинцията е от жизнена важност за него. Ако не замине няма да може да възстанови семейното богатство.
Цезар се намръщи, но нищо не каза. Мислеше си колко остаряла и погрешна е старата управленска традиция, според която всеки римлянин, пратен да ръководи някоя провинция, почти насила се превръщаше в крадец и разбойник. Именно традицията оставяше на управителя правото да раздава гражданство, да сключва договорите за държавни поръчки, да урежда таксови облекчения, да прибира цялата разлика между приходите и разходите в собствената си кесия. Сенатът и хазната мълчаливо се примиряваха с подобна политика, понеже така самото управление на провинциите излизаше по-евтино. Това беше най-убедителното обяснение защо толкова малко хора в Сената участваха в съдебните дела срещу колеги, уличени в злоупотреби. Но никой не се замисляше как подобна експлоатация на провинциите сееше омраза и раздори сред римските владения, които някой ден щяха да значат много.