Неизбежно правосъдие

Уес се отказа да умува.

— Както и да е, поне отспахте ли си?

— Ъхъ. И двамата сме по-добре. Даже ребрата ми се пооправиха…

— Великолепно. И какво ще правите?

Кратко мълчание, после:

— Не знаем, Уес. Може би просто ще чакаме.

— А наясно ли сте какво чакате?

— Не. Не знаем какво да правим. Може да кротуваме до довечера, да се отнесем на юг към Мексико, после да ти се обадим, когато тук се поукроти малко, дано нещо се обърне в моя полза. Нали все някой е бил там, може да разкаже какво е станало. Да ме подкрепи.

— Не мислиш ли, че досега този някой щеше да излезе на бял свят?

— Е, да. Но може и да си траят хората. Може и да са уплашени. Нали разбираш, заради всичко, което става по улиците. Но след като излъчат моето изявление…

— А, като спомена за това…

— Ъхъ. Знам. След малко ще се обадим на телевизионния канал. Нещо се е объркало. Мелъни казва, че пазачът трябва да е оплескал работата.

— Кой пазач?

— Било затворено. Оставила касетата на нощния пазач.

Уес преглътна напиращите думи. Колко ли богат щеше да бъде, ако му даваха само по един долар за всеки случай по света, когато подобни дреболии проваляха цели процеси. Никой не бива да оставя важни доказателства на трети лица — връчваш ги направо на човека, който ти е нужен, ако ще да чакаш цяла нощ.

— Искаш ли аз да се обадя, да се заема с това отсега нататък?

— Но нали ми каза, че нямало полза от тази касета.

— Но от друга страна, както сам изтъкна, така може да измъкнем от дупката му някой заслужаващ доверие очевидец и ти да се отървеш.

— Вярваш ли, че е възможно?

— Не съм сигурен, всичко зависи от едно голямо „ако“. Не бих се надявал прекалено. Но поне е възможно. Както се запекоха нещата, или ще бягаш, или ще се явиш на делото. Само казвам, че си струва да опитаме, това е. И мога да свърша работата вместо вас, за да стоите настрана.

Чу приглушено мърморене — Кевин обсъждаше предложението с Мелъни.

— Щом имаш желание…

— Нали вече ти казах.

— И е по-добре, отколкото да бягам, нали? Така е правилно?

Странно беше да чуе как някой все още се вълнува от такива въпроси, но и присъщо за Кевин — Уес го смяташе за останка от миналото. Човек, който вярваше, че трябва да постъпва достойно. Нали точно така се е забъркал в тази каша. Все правилни постъпки, довели до бедствие.

Уес съзнаваше, че за него също няма избор. Кевин беше такъв, какъвто Уес някога се опитваше да бъде, какъвто искаше да бъде, преди животът да вгорчи вкуса на тази вяра.

Предстоеше му безнадеждно усилие, но като вдъхваше смелост на Кевин и Мелъни, като се обвързваше със задължението да им помага, Уес се понасяше несравнимо по-леко, отколкото му се бе случвало през последните години. Предпочиташе да забрави, откакто Марк Дуър, откакто жена му… но нали все пак се случваше някой да не те предаде. Точно това бе забравил. Налага се човек да рискува. Иначе все едно се е погребал.

— Уес?

— Да, сигурен съм. Според мен, това ти е най-добрата възможност. Ако се опиташ да избягаш и те хванат… не се знае какво може да стане. — Нямаше нужда да се впуска в подробности, всичко беше ясно. — Засега те съветвам да не вириш глава. Никой не знае къде си. Може нещо да се обърне в твоя полза. Винаги ти остава бягството като последно спасение, но тръгнеш ли веднъж, вече си се признал за виновен.