Трилогия Бьорндал
- Автор: Гюлбрансен Трюгве
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-1610-20-4
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Трилогия Бьорндал». Краткое содержание книги:
В едно трудно време, когато новото прониква бавно в стария консервативен свят, благодарение на интелекта и предприемчивостта си семейство Бьорндал натрупва земи и богатства. Съседите им мислят, че е опасно да си имаш вземане-даване с тях, но мъжете Бьорндал са силни, смели и честни, макар и нерядко сурови хора. Сплетните, завистта и злото стават неизменна част от живота на семейството. Но това не пречи на Бьорндал да търсят любовта и да постъпват така, както диктува съвестта им, за да устоят на превратностите на времето и съдбата, да открият смисъла на живота и да прозрат във вечността.
Леля Елеоноре седеше на едно кресло с висока облегалка — стройна, изпъната като струна и самотна. Полите на копринената й рокля се диплеха тежко на пода. Там, където светлината падаше върху коприната, тлееше кървавочервен отблясък, а в сенките платът изглеждаше почти черен. Цветът на очите й беше също толкова променлив. Точно под миглите зениците тъмнееха, ала там, където светлината достигаше до тях, блестяха в жива синя светлина, а когато лелята зърнеше Аделхайд или Даг, в очите й сякаш грейваха пламъчета.
Тя беше последната близка роднина на Аделхайд по майчина линия и бе сметнала за свой дълг да измине дългия път до Бьорндал, за да подкрепи племенницата си при встъпването й в тази нелека част от живота. Беше дошла и за да види „тези хора“, както и условията, при които щеше да живее Аделхайд. Погледът й бе суров, когато бе прекрачила прага на Бьорндал предния ден. Бе останала много огорчена, когато чу, че Аделхайд ще нощува в дома на свещеника, а никой не го е съобщил на нея, лелята, за да придружи младата жена. Бе изгледала Стария Даг изпитателно, без да установи нищо определено, освен че облеклото и достолепното му държание са много по-различни от онова, което си бе представяла. И така, с леля Елеоноре бе станало същото, което и с повечето гости на Бьорндал. Бе се почувствала объркана. С най-голямо нетърпение бе очаквала да види младоженеца, но той изобщо не се появи първата вечер и лелята почувства, че хората в стопанството следваха собствени правила на поведение.
Леля Елеоноре бе дошла като единствената близка роднина на Аделхайд по майчина линия, за да я защити, както смяташе, че е необходимо. Ала в течение на сватбения ден тези мисли постепенно я бяха напуснали. Бе изучавала внимателно бащата и сина в празничните им дрехи, когато се отправиха към трапезата. А тя разчиташе на способността си да преценява правилно хората — и още тогава у нея се бе зародила лека гордост заради бъдещия живот на племенницата й. После я бе завладяло празничното оживление на трапезата и в залата, но най-вече спокойната сигурност, която властваше над всичко — и ето че сега седеше на стола си, докато тържеството беше в разгара си, и чувстваше, че това е едно от най-големите събития в живота й.
Бе успяла да разбере кой кой е от всички присъстващи и бе пресметнала, че най-близките роднини на младоженците са Стария Даг, майор Баре и самата тя. От някога знатния й род по майчина линия не бе останал никой, а сега се случи така, че Аделхайд, последната издънка на този род, се омъжваше и щеше да му даде нов живот. Леля Елеоноре дотолкова бе свикнала да мисли за семейството като за нещо, принадлежащо на миналото, че дори след празничния обяд бе слушала равнодушно критиките на чуждите хора към Бьорндал. Ала внезапно осъзна, че сега, след като Аделхайд е омъжена за младия Даг, хората от стопанството вече са собственото й, живо семейство. От този момент нататък тя видя всичко край себе си с нови очи.
И така, Елеоноре Рамер седеше в средната стая, загледана в голямата зала, и се чувстваше като стопанката на имението, тя, която беше най-близката роднина на булката. Бе гледала Аделхайд с дълбоко разбиране, младия Даг — с пламенен поглед, а Стария Даг наблюдаваше с растящо уважение, откакто долови уверената му властност. Бе забелязала сдържаната му усмивка, когато държаха гръмогласната реч за норвежкия селянин, и хладния му поглед при ясните прояви на снизхождение от страна на гражданите. Лелята посвоему си присвои блясъка на властта и благосъстоянието на този дом и в душата й се зароди топла гордост от представителните, безупречно облечени баща и син. Сякаш тази гледка й бе изяснила значението на премените им от времето на Наполеон, в които силните им фигури изпъкваха на фона на всички останали жалки господа. А и сега те бяха нейното семейство. Откакто го бе осъзнала, не й се бе удал сгоден случай да бъде край тях, но това сигурно щеше да стане по-късно. Госпожица Рамер щеше да разгледа внимателно всичко, което й се харесваше.