Тайният портал

Упадъкът му не бе отминал, без да остави отпечатък върху него. Очите му проблясваха злобно, движенията му бяха насечени и не миришеше особено добре. Животът на дъното не му понасяше особено.

Насилих се да се усмихна приветливо.

— Първо се успокой, Реджи! Можем да се справим с всичко това. Отново ще вземеш живота си в ръце. Да, ще успееш. Аз чух много… добри неща за теб!

В действителност Хосе само ни бе разказал, че в 2013 година Реджиналд се изявявал като рекламно лице за крем против гъбички на краката, преди Фицджон да го избере за свой асистент.

— Нека поговорим, Реджи! — Докато правех опити за мирни преговори, хвърлих едно око над рамото му по посока на терасата. За съжаление, не видях нищо друго освен гърбовете на една камара гости. Прозвучаха първите изумени възклицания. Явно представлението се заформяше като пълен успех, а аз нищо нямаше да видя, защото трябваше да се оправям с план Б на Фицджон.

— Нека поговорим, нека поговорим — изимитира ме Реджиналд. — Разбира се, че ще говорим. Нали затова сме тук. — С дясната си ръка насочи заплашително пистолета към мен, а с лявата мълниеносно бръкна в деколтето ми и издърпа маската, която бях скрила там навита на тънко руло. — Само за да останеш послушно на мястото си.

Щом като знаеше къде е маската, значи, Фицджон е видял това му действие в огледалото. Мислите ми препускаха в старанието да видя логиката в случващото се и да постъпя правилно.

Реджиналд обви шията ми с пръсти и стисна грубо.

— Хайде, казвай!

— Какво да кажа? — промълвих, давейки се.

Той натисна гръкляна ми с палец.

— Какво си видяла. В огледалото. Фицджон каза, че има нещо, което трябва да знае. И то веднага, иначе…

Той засили натиска и аз повече не можех да дишам. Нямах друг избор, освен да направя онова, което последва, защото в очите му се таеше чисто желание за убийство. Той щеше да ме очисти, така или иначе. Най-вероятно Фицджон му бе обещал пълна амнистия по време на бъдещото си господство както за миналите, така и за бъдещите престъпления.

— Сори, нищо лично — избълвах с писклив глас. — Но моля те, върви по дяволите!

Той ококори изумено очи… и изчезна в примигваща бяла дупка. Светлината бе проблеснала само за кратко и веднага бе угаснала, а той бе погълнат за нула време. В единия миг ме стискаше за гушата, а в следващия вече го нямаше. Залитнах и направих крачка встрани, тъй като бях загубила равновесие заради внезапното му изчезване. И веднага бях подхваната от една едра, дебела матрона, която от уплах бе изпуснала ветрилото си.

— По дяволите! — изсъска Себастиано начумерено и изобщо не както подобава на дама. — Предполагах, че този тип е отвън. Досетих се, че те е спипал, едва когато не излезе навън с Фицджон и принца!

— Нали сега всичко е наред.

— Разкарах го с маската.

— Къде го прати?

— Ами… по дяволите — отвърнах потиснато. — Предполагам, че сега виси някъде в бездната на времето.

— Много добре. — Той замръзна. — Боже мой, шията ти! Дай да видя.

— Добре съм. Нищо ми няма. — Внимателно разгърнах гръкляна си и се замислих, дали и душенето не представляваше логическо последствие от работата ми като пазител на времето. Някак си опитите за удушаване по време на вечерни празненства се случваха повече от често, въпреки че с течение на времето специално бях усъвършенствала техниката си за самозащита именно при подобен род нападения.