Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
И тогава видя какво държи той в другата си ръка: малък нож, не по-голям от онези, които се слагат на масата за вечеря. От острието му се точеше тънка алена линия кръв, която продължаваше по снега зад тях, като фина червена нишка. Кесибърг не ги преследваше. Защото не можеше. В противен случай нямаше да ги остави да избягат.
„Томас, Томас — помисли си тя. — Какво направи?“
Трийсет и седма глава
На следващата сутрин Мери Грейвс видя как Мери Мърфи избяга от колибата, в която живееха техните, като носеше на ръце бебето на семейство Еди. Еди и Уилям Фостър тръгнаха по следите ѝ в снега, но докато успеят да я настигнат, девойката вече беше убила детето и ядеше черния му дроб. Еди застреля момичето на място, а Фостър беше безсилен да му попречи.
След Мери Мърфи дойде ред на Елеанор Грейвс, сестрата на самата Мери, която беше танцувала боса в снега, дълбок до коленете, така че пръстите на краката ѝ бяха посинели и измръзнали. Когато майка ѝ се опита да я върне насила в палатката, тя се разкрещя и се отскубна, като побягна към гората, а дългата ѝ тъмна коса лудешки се развя след нея, все едно им махаше за довиждане.
— Тръгваме. Ще избягаме — обеща Стентън на Мери.
Беше подострил ловджийския си нож и се беше заел да реже на ивици една стара еленова кожа.
— Ще си направим снегоходки. Така ще бъде по-лесно да се придвижваме през снега. Виждал съм един чифт в къщата на дядо ми… Никога не съм си ги слагал, но мисля, че помня как бяха направени.
— И ние идваме с теб. Смятам, че сме достатъчно силни и здрави, за да не ви забавим.
Последните думи бяха на Сара Фосдик, сестрата на Мери, когато видя какво правят. Тя седна до Мери и се зае да връзва ивици кожа за дървените рамки, които бяха направили от дъгите на празни бурета за брашно.
Цял следобед останаха заедно, докато работеха по снегоходките. През цепнатините в стените се процеждаха оскъдни лъчи, които осветяваха работата им. В колибата навсякъде в краката им се въртяха малки деца, защото родителите им се страхуваха да ги пускат навън. Мери ги поглеждаше виновно, като си мислеше, че самата тя скоро ще си тръгне оттук, но те не могат да го направят.
„Веднага щом пристигнем, ще изпратим хора на помощ.“
Сара седеше на пода до нея и си тананикаше, докато заплиташе ивиците еленова кожа на една рамка, но когато чуха изстрела, тя замръзна и погледна Мери.
— Какво може да е това? — попита.
Малкото им останали животни изплашено се размучаха.
Стентън пръв изскочи навън. Франклин Грейвс и Джей Фосдик грабнаха пушките си и го последваха по петите.
Разнесе се втори изстрел, последван от викове. Сетне цяла поредица, които отекнаха като гръмотевица.
Очакването беше непоносимо. Елизабет, майката на Мери, добре познаваше безпокойството на дъщеря си.
— Не излизай навън — обади се предупредително тя. — Мистър Стентън може да се погрижи за себе си.
Отекна нова поредица от изстрели, след които се чуха силни викове. Мери не можеше да чака повече. Тя скочи на крака и побягна навън.
Виковете се носеха откъм езерото, зад една завеса от борови дървета и големи камъни. Мери хукна към тях, като се подхлъзваше по разровения сняг.
Накрая откри Стентън. Беше прегърнал с ръка Томас, индианското момче, за да му помогне да се задържи на крака. Беше ранено — простреляно; дясното му рамо бе извито високо нагоре, а ръката му бе притисната към ребрата. През връхната му дреха се процеждаше кръв и образуваше тъмно петно, което бързо се разширяваше.
— Какво е станало? Ще се оправи ли? — попита тя, след като изтича при тях.
Отговорът се четеше по лицето на Стентън.
— Кажи на мисис Рийд да кипне вода и да приготви превръзки.
Но Мери знаеше, че Маргарет Рийд няма да си мръдне пръста, за да помогне. Тя мразеше индианците, точно като съпруга си. Неволно ѝ се прииска Тамсен да беше с тях; Томас щеше да има по-добри шансове да оживее, ако тя беше тук.
Аманда Маккъчън се съгласи да помогне на Томас. Елита Донър вече беше пристигнала при тях, пребледняла от страх. Очевидно бе влюбена в момчето. Аманда накара Томас да се съблече до кръста и да седне на едно ниско столче. Изплакна тялото му с вода, като внимаваше да не пипа самите рани. Бяха дълбоки и толкова широки, че Мери сякаш виждаше ребрата му. Тя се насили да гледа всичко, което прави Аманда, защото знаеше, че скоро може да ѝ свърши работа. Всеки един от тях можеше да е следващият на прага на смъртта — особено онези, които се грижеха за болните.
— Задръж това — нареди Аманда, като се обърна към Елита.
Улови ръката на момичето и я накара да притисне края на превръзката към тялото на Томас, докато самата тя увиваше и пристягаше останалата част.