Следотърсачът [Pathfinder - bg]

— Ти никога не си стъпвал в тази къща, дори и като бебе! — прошепна напрегнато майка му. Очевидно не можеше да преодолее почудата откъде ли черпи сведения, вместо да предположи, че на този свят може би има и повече дарби освен тази на Парам.

Риг нежно я прегърна и устните му попаднаха точно до ухото й.

— Аз усещам дирята на всеки човек назад във времето. Виждам всички дири, оставени за десет хиляди години. Виждам и Парам. Вас двете ви наблюдават всеки път, щом останете насаме.

След това се отдръпна от майка си с най-искрена любяща усмивка и додаде:

— Знам, че усамотението сигурно е безценно за вас, толкова рядко оставате насаме. Благодаря ви, че ме водите в своето убежище.

Тя бе пребледняла. Разкритието му, че двете с Парам непрекъснато са държани под око, като че бе съкрушително, ала дали наистина си беше въобразявала, че Революционният съвет ще я остави без наблюдение? Дали наистина си е мислела, че след като дъщерята на кралското семейство е привидно изчезнала, Съветът ще приеме нейното обяснение и няма да търси момичето?

„Дали в това съм по-добър от нея, при положение че тя цял живот е живяла в този затвор?

Не съм по-добър — реши той. — Просто имам дарбата да възприемам онова, което за нея е невъзможно да види. Да разполагаш с тайни сведения не е същото като да си по-умен“.

Щом наближиха стаята й, Риг вече виждаше всичките й разходки нагоре-надолу по коридора, водещ към вратата. Тя бе минавала оттук хиляди пъти. Вечно наблюдавана, вечно подозирана, мразена от мнозина и презирана от още повече хора. Как ли бе издържала всички тези години?

Може би я привличаха надеждите и копнежите на многото други в тази страна, които мразеха Съвета и жадуваха за възстановяване на монархията. Може би в душата си тя все пак беше кралица и понасяше онова, което бе длъжна да понася, заради своя народ.

Може би, докато вървеше с Риг към стаята си, за която той току-що й бе разкрил, че не е никакво убежище за нея, в душата си тя замисляше смъртта му. „Не — каза си той. — Реших да й се доверя и на свой ред честно да спечеля доверието й. Никакви съмнения, никакви догадки. Или ще обичам майка си, или няма да я обичам. Никакви половинчати мерки“.

Чуваше гласа на Бащата: „За децата любовта е чувство. За зрелите хора е решение. Децата чакат да разберат дали любовта им е истинска по това колко дълго ще продължи. Зрелите хора правят любовта си истинска, като никога не се разколебават в своята преданост“. Е, да, Риг вече познаваше света достатъчно, за да заподозре, че според това определение зрелите хора се срещат рядко, а деца могат да се намерят на всякаква възраст. И все пак това не променяше факта, че той не можеше да не се оценява по този критерий. „Ще обичам тази жена толкова дълго, колкото тя ми позволи“.