Ключът на Соломон
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #7
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1520-0
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ключът на Соломон». Краткое содержание книги:
— Разбирам. Затова преди малко споменахте, че ако проектът "Квантово око" наистина се състои в създаването на макроскопски квантов компютър, баща ми заслужава да получи Нобелова награда за физика.
— Минимум.
С изражение, в което прозираше смесица от гордост и тъга, Питър дълго съзерцава образа на Франк Белами на груповата снимка, направена пред стълбището на сградата в Лангли. Въздъхна тежко и неуверено се обърна към събеседника си.
— Какво ще правим сега?
— Ако искам да се измъкна от приятелчетата ви от ЦРУ и да оцелея в тази бъркотия, първо трябва да разреша загадката около убийството на баща ви — отсече решително Томаш. — А за да го направя, трябва да ми отговорите на един въпрос.
Португалецът замълча, за да подчертае значението на думите си.
— Разбира се. Какво искате да знаете?
Историкът се взря в Питър, сякаш за да разгадае израза на лицето му.
— Кой е Даниъл Деър?
— Кой?
Томаш протегна ръка и взе прозрачната пластмасова папка от бюрото, която бе разгледал, докато претърсваше кабинета.
— Предполагам, че вече сте чели тези документи — каза той, разлиствайки съдържанието й. — Това е медицинска епикриза, изготвена в бостънска клиника, на името на Даниел Деър. Пише, че е болен от рак на панкреаса и му остават няколко месеца живот. — Томаш подаде документа на мъжа от ЦРУ. — Кой е този Деър?
Питър сви рамене.
— Наистина прочетох епикризата, но не знам за кого става дума. Не познавам човек с това име.
— Баща ви не го ли е споменавал?
— Никога.
— И вие не сте го чували?
— Не.
Историкът се замисли. Наведе се над бюрото, облегна лакти върху полирания махагон и потърка брадичката си, докато размишляваше. Хвърли поглед на книгите по лавиците, сякаш те можеха да говорят, и накрая се облегна назад.
— Хм… — промърмори той, като че мислеше на глас. — Само това може да е…
— Кое?
Внезапно стана като ударен от ток и се взря в събеседника си с напрегнатия поглед на човек, който е намерил решение на проблема.
— Знам кой е убил баща ви.
LVIII
Ледения вятър вдигаше във въздуха разпилените по земята сухи листа, сякаш самите дървета разнищваха цветния килим. След вечеря дворът на университетския кампус в Джорджтаун бе така опустял, че изглеждаше почти зловещо. Тук-там се мяркаха влюбени, хванати за ръце; една двойка дори се бе увлякла в целувки до вратата на едно общежитие. Всичко това обаче можеше да се види далеч от суматохата през деня — най-често преди или след часовете.
Сгушвайки се в палтото си, за да се скрие от пронизващия вятър, майор Фуентес пресече двора с куфарче в ръка, мина през вихрушка от листа и прах и прекрачи прага на главното общежитие. Спокойно се качи по стълбите с походката на човек, който често посещава сградата, и тръгна по коридора на първия стаж. Проверяваше номерата на стаите, отбелязани на вратите, докато намери този, който търсеше.
Почука леко три пъти с кокалчетата на пръстите си и след няколко секунди вратата се отвори. Мъж с чорлава кестенява коса надникна в коридора.
— Вие ли сте сеньор Жорже де Соуза Маркеш?
Домакинът недоверчиво се взря в непознатия, оглеждайки го от глава до пети.
— Аз съм — отвърна колебливо, почти изплашено той. — С какво мога да ви помогна?
— Работя в хигиенното звено на кампуса — представи се майор Фуентес като образцов служител. — Получихме оплакване относно хигиената в стаята ви и се налага да проверя дали всичко е наред. Надявам се, че не ви притеснявам.
— Оплакване ли? От кого?
— Самоличността на подалия сигнала е поверителна, сър, но изглежда, че в стаята ви са забелязани гризачи.
— Що за глупости! Обиден, че е станал жертва на подобна нелепа клевета, Жорже отвори вратата и махна с ръка в знак на покана към непознатия да влезе. — Моля, убедете се сам. Както виждате, тук няма никакви мишки или гризачи. — Той се намръщи. — Освен ако не са имали предвид мен, разбира се. Понякога хрупам пържени картофки.
Жорже се засмя на собствената си шега и затвори вратата. Майор Фуентес огледа стаята и забеляза лаптопа върху малкото бюро. Той се приближи и го взе.
— Еха, имате последния модел! — възкликна той, обръщайки го, за да види серийния номер. — Чисто нов, а?
Като видя, че мъжът взе един от преносимите компютри, през който предишната нощ бе проникнал тайно в информационната система на ЦРУ, сърцето на Жорже прескочи и той почти спря да диша, страхувайки се от най-лошото.
— Ами той е… на един приятел.