Кралицата на Юга

Не зная да убивам, но ще се науча.

Казармата на градската полиция на Галапагар се намира в покрайнините на града, близо до Ел Ескориал: долепени една до друга къщи за семействата на стражарите и една по-голяма сграда за комендантството, на фона на снежно сив планински пейзаж. Точно — парадокс на живота — зад сглобяемите къщи с приличен вид, подслоняващи общност от ромски произход, с които поддържаха добро съседство, опровергавайки старите клишета на Лорка за Ередияс, Камбориос и патрулни двойки с лъскави тривърхи шапки68. След като се представих на портала, оставих колата си на охраняемия паркинг. Една полицайка, висока, руса — в зелена униформа, включително лентата, с която косата й бе вързана на опашка под шапката, подобна на тази, с която изобразяват света Тереса, — ме заведе до кабинета на капитан Виктор Кастро. Той представляваше малка стая с компютър на бюрото и испанското знаме на стената. До него, като украса или трофеи, бяха закачени стар Маузер Коруня от 45 година и автомат Калашников АКМ.

— Мога да ви предложа единствено ужасно кафе — каза ми той.

Приех кафето. Той сам го донесе от машината в коридора, като разбъркваше безвкусната напитка с пластмасова лъжичка. Беше бълвоч, наистина. Колкото до капитан Кастро, той се оказа един от онези хора, които ти допадат от пръв поглед: сериозен, с енергични движения, безупречен в зелената си куртка и сива коса, подстригана ниско, с мустаци като на капитан Алатристе69, които също започваха да сребреят. Погледът му беше открит и прям, също като ръкостискането, с което ме посрещна. Имаше лице на честен човек. Навярно това, наред с другите неща, бе накарало висшестоящите да му възложат преди време командването на групата „Делта Куатро“ на Коста дел Сол. Според моите сведения, честността на капитан Кастро се оказала впоследствие неудобна дори за собствените му началници. Това навярно обясняваше факта, че го посещавах в това забутано градче в планината над Мадрид, в комендатура, наброяваща тридесет полицаи, чието командване съответстваше на по-нисш чин от неговия. Костваше ми и известни усилия — връзки, стари приятели, — за да бъде тази среща позволена от Генералната дирекция на градската полиция. Както самият капитан Кастро отбеляза философски по-късно, докато ме изпращаше учтиво до колата, Щурците Пепитос70 никога не са правили — не сме правили, каза той със стоическа усмивка, — кариера никъде.