Кралицата на Юга

Ето я сега, сама. Слушаше Хосе Алфредо. Всичко стана по предвидимия начин и спокойно, без излишни думи и ненужни гримаси. Толкова стерилно, колкото и усмивката на Тео, опитен, обигран и внимателен. Удовлетворителен в много насоки. И внезапно, почти в края на няколкото края, до които той я доведе, невъзмутимият разум на Тереса отново прозря, че я наблюдава — че се самонаблюдава, — както в други случаи, гола, най-сетне наситена, с разрошена коса паднала върху лицето, спокойна след възбудата, желанието и удоволствието, със съзнанието, че възможността да бъде притежавана от другите, отдаването й на тях, всичко това беше свършило при скалата на Леон. Хвана се, че мисли за Пати, за потреперването й, когато я целуна в устата в затворническата килия, за начина, по който ги гледаше, когато Тео запалваше цигарата й на бара. И си каза, че Пати навярно се стремеше към това. Да я тласне към самата нея. Към образа в огледалата, с онзи ясен поглед, без никога да се самозалъгва.

След като Тео си тръгна, тя застана под душа. Пусна много гореща вода, чиято пара запотяваше огледалото в банята. Натри кожата си със сапун, бавно, старателно. После се облече и излезе на улицата да се поразходи сама. Вървя напосоки, докато в една тясна уличка с прозорци с решетки, чу най-изненадващо мексиканска песен. Да залезе животът ми пред чаша вино. Не е възможно, рече си тя. Не е възможно това да се случва сега, тук. Вдигна лице и видя рекламния надпис на вратата: „Ел Мариачи“.

Мексиканска кръчма. Тогава се разсмя почти на глас, защото разбра, че животът и съдбата заплитат изкусни ходове, които понякога се оказват повече от очевидни. Дявол да го вземе. Бутна летящата врата и влезе в истинска кръчма с бутилки текила зад бара, с млад, пълничък келнер, който сервираше бира „Корона“ и „Пасифико“ на хората, които бяха там, и пускаше компактдискове на Хосе Алфредо. Поръча една „Пасифико“, само за да докосне жълтия й етикет. Поднесе бутилката към устните си, за да усети вкуса й, който й носеше толкова спомени. После поръча текила „Ерадура Репосадо“ и й я сервираха в истинско стъклено „кабалито“ — висока и тясна чашка. Сега Хосе Алфредо питаше „защо дойде да искаш от мен съчувствие, щом знаеш, че в живота пиша текста на последната си песен“. В този миг Тереса почувства пълно щастие, толкова силно, че се стресна. Поръча нова текила, после още една на сервитьора, който беше разпознал акцента й и й се усмихваше приветливо. „Когато седях по кръчмите, започна друга песен, не чувствах никаква болка“. Извади шепа банкноти от чантата си и каза на сервитьора да й даде една неотворена бутилка текила и че иска също да купи записите, които слушаха. Не мога да ви ги продам, каза момчето, учудено. Тогава тя извади още пари, после още и покри с тях бара пред смаяния сервитьор. Накрая й ги даде, бутилката, двойните компактдискове на Хосе Алфредо, казваха се „100-те класики“, четири диска със сто песни. Мога да купя всяко нещо, мина й нелепа мисъл през ума — или не чак толкова нелепа, в крайна сметка, — когато излезе от кръчмата с текилата, без да я интересува, че хората я виждат с бутилка в ръка. Отиде до стоянката на такситата — усещаше земята да се движи странно под краката й, — и се прибра в хотелската стая.