Кралицата на Юга

Трудно й беше да заспи тази нощ. Стряскаше се в просъница и неведнъж чу, силно разтревожена, един глас, който стенеше в мрака. Накрая разбра, че е бил нейният. Образите от миналото и настоящето се преплитаха в представите й: усмивката на Гато Фиерос, усещането за парещата болка между бедрата й, изстрелите на колта „Добле Агила“, препускането полугола между храстите, които деряха краката й. Струваше й се, че всичко това се бе случило вчера, или дори се случваше сега, в момента, на нея. Чу поне три почуквалия на вратата, беше единият от телохранителите на Язиков. Добре ли е госпожата? Има ли нужда от нещо? Преди съмване се облече и отиде в хола. Единият от мъжете дремеше на канапето, другият вдигна поглед от някакво списание, преди да се изправи бавно. Тереса му кимна с глава и отиде да седне до прозореца, който гледаше към пристанището на Естепона. Язиков й беше дал апартамента. Остани колкото искаш, каза й той. И избягвай да се връщаш вкъщи, докато всичко се оправи. Двамата бодигарда бяха със среден ръст, яки и спокойни. Единият с руски акцент, другият — с никакъв, защото въобще не си отваряше устата. И двамата без самоличност. Язиков ги наричаше бикили. Войници. Мълчаливи хора, които се движеха бавно и се озъртаха на всички страни с поглед на професионалисти. Не се отделяха от нея, откакто дойдоха в бара на хотела, без да привличат вниманието. Единият от тях беше със спортен сак на рамо. Този, който говореше, първо я помоли тихо и с подобаващите „моля“, „ако обичате“ да им опише подробно двамата стрелци, после я придружиха до мерцедеса с тъмни стъкла, очакващ ги на входа. Сега сакът беше отворен на масата и вътре леко проблясваше в бронз картечен пистолет „Скорпион“.