Триумфът на кралицата [bg]

— Имай ми доверие — каза Нийв на момичето. — Трябва да скочим всички заедно и да се целим към купчината тор долу.

Издърпах Кийла горе до мен. Тя изглеждаше вцепенена от ужас и ми се искаше да ѝ се усмихна, но открих, че лицето ми е изтръпнало.

— Сега — прошепна Нийв и трите скочихме, сякаш бяхме просто невръстни птичета, разперващи криле към вятъра.

Падането ми се стори безкрайно: тъмнината сякаш виеше към лицето ми, докато потънах в конския тор, чак до кръста.

И въпреки това сестра ми не ми даде един миг дори да си поема дъх. Вече се измъкваше забързано от тора: повлече ме със себе си, а аз повлякох Кийла.

— Останете в сянката на стената — нареди тя и аз се помъчих да не изоставам от нея. Намирахме се в тревистия канал на средния двор, който бе зловещо пуст и тих: най-ожесточената част от схватката се водеше в средата на землището.

Затичахме покрай тревата: вътрешната стена се докосваше до левите ни рамене. Едва дишах, почти не си усещах краката. Сестра ми ме влачеше, стараейки се да продължа да се движа напред, или в противен случай щях да рухна. Стигнахме до източната кула. Която ми се стори далеч по-оживена от тъмничната кула.

Застанахме в сянката, втренчени нагоре, и слушахме, докато членовете на дома Халоран сякаш кръжаха като рояк над главите ни на бойницата.

— Защо всички са тук? — попитах, чувствайки как ме залива вълна от гадене.

— Защото това е кулата на арсенала — отвърна Нийв. — И не виждам редицата ковачници. Мисля, че Шон е сгрешил… Тя е във вътрешността на замъка, не в средния двор.

Обърна се към мен и Кийла:

— Искам вие двете да останете тук, в сенките — каза Нийв. — Аз ще…

Кийла извика сепнато: нямах сили да се обърна и да погледна какво има, но очите на Нийв се присвиха, ноздрите ѝ се разшириха, когато отмести поглед. Чух го — силния тропот на ботуши в тревата, звънтенето на броня, приближаващи се към нас.

Нямаше къде да се скрием. Щеше да се наложи да ги надбягаме, а аз едва се крепях изправена.

Подпрях се на стената, треперейки. Зрението ми започна да се размазва и замъглява, но Нийв беше като стълб светлина, когато изтегли кама изпод роклята си. Камата, която веднъж ѝ бях дала. Застана пред Кийла и мен, с острието в ръка, в очакване.

Но тези, които се втурнаха по средния двор, не бяха хора от дома Халоран. Бяха от дома Дермот.

Нийв разпозна герба върху броните в същия миг като мен и се провикна към тях, отчаяна:

— Моля ви, може ли да ни помогнете да преминем отвъд външната стена?

Една от воините на Дермот забави ход и ни огледа. Не знам дали знаеше кои сме, или не, но посочи нататък с меча си.