Триумфът на кралицата [bg]

— Трябва да вървите, милорд — прошепна Нийв.

— Нека поне ви помогна да влезете в кулата — отвърнах.

Нийв имаше вид, сякаш се кани да протестира.

— Побързай, някой идва.

Затърсихме най-близката врата и се мушнахме през задната врата на пекарницата. Отначало пребледнях като платно, мислейки си, че току-що сме допуснали сериозна грешка, че тримата ще се разкрием. Но по случайност се бяхме натъкнали на празно помещение. Имаше дълга маса, поръсена с брашно, самуни хляб, надигащи се върху нагорещена печка, лавици с глинени купи и чували брашно. Тук нямаше никого, въпреки че дочух хлебарите да се смеят в съседната стая.

Имаше една тава хлебчета, току-що изпечени и намазани с масло. Пуснах лена, който носех, и посегнах за дървена купа, като сложих върху нея три хлебчета. Грабнах също и гърненце с мед и нечия забравена чаша ейл, и я сложих сред хлебчетата.

— Какво правиш? — изсъска Бета.

— Имай ми доверие — казах и отворих вратата обратно към коридора.

Бета изпухтя недоволно и грабна вързопа лен, който бях пуснал, и тримата се отправихме на юг. Накрая коридорът се раздели и наполовина се издигна, преминавайки във вито стълбище.

Започнах да се изкачвам, с жените в сянката ми: чинията ми със спонтанно отмъкнатата вечеря тракаше в ръцете ми.

Стигнахме площадката на стълбите, която преминаваше в дълъг покрит коридор, със стена от едната страна и парапет от другата, точно както беше описал Шон. Вратата към кулата трябваше да е някъде наблизо и аз излязох на открито: във въздуха полъхваше мирисът от конюшните долу. Миризмата на конски тор ме накара да си помисля как някога съм бил скрит в него, как купчината конски фъшкии ми беше спасила живота. Отидох до ръба на парапета, следвайки вонята, и намерих купчината, намираща се в средния двор, мястото между стените.

— Ако се наложи да скочиш от тази стена — изхриптях към Нийв, — прицели се в това.

Нийв кимна.

— А ето я вратата. — Тя посочи към кулата, където в стената беше вградена врата с желязна решетка, обвита в сенки. Не се охраняваше, което ме изненада. Докато не видях, че по парапета обикаляше патрул и че всеки миг щеше да се натъкне на нас.

— Боговете да имат милост — промърмори Бета и си помислих, че говори за пазача, който се приближаваше към нас, докато не чух шумолене от падащи камъчета.

Вдигнах поглед към кулата и видях не друг, а Кийла Ланън, катереща се по стената. Придвижваше се по една лоза, която бе пропукала мазилката между камъните и бе пропълзяла от бойниците нагоре до единствения прозорец в стената на затворническата кула. И в този момент разбрах, че Кийла сигурно отива при Бриена, че Кийла е пътеводният лъч, който трябва да следваме.