![Триумфът на кралицата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/2/0/triumft-na-kralicata-bg-download.jpg)
Триумфът на кралицата [bg]
- Автор: Росс Ребекка
- Серия: Бунтът на кралицата #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-3093-1
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Триумфът на кралицата [bg]». Краткое содержание книги:
— Оттук ще влезеш — казах на Нийв. — Побързай да я последваш.
Нийв дори не се поколеба. Метна лена, който носеше, през парапета, надолу към купчината тор, и се втурна да последва пътя, показван от Кийла. Бета беше тази, която ахна шокирано.
— Няма да мога да се катеря по това — заяви тъкачката: червендалестото ѝ лице пребледня, докато гледаше как Нийв се мъчи да намери първата си опора, за да стъпи.
— Не, затова трябва да чакаш тук, за да отвлечеш вниманието — казах и ѝ подадох подноса с хлебчета, а в същото време взех от нея лена и вълната.
Пуснах платовете долу до купчината тор, точно както беше направила Нийв, а после загледах как Бета склони да тръгне с подноса с храна към пазача. А после останах в сянка, гледайки как Нийв продължи да се катери. Кийла вече бе изчезнала в прозореца, в неведение, че сме тук, че я следваме.
Изчаках, докато самата Нийв стигна до каменната каса на прозореца и с усилие се вмъкна в коридора на кулата. Стори ми се, че прозорецът я погълна, докато не видях лицето ѝ, бледо като луната, когато тя ми помаха.
Едва тогава изпитах надежда и се раздвижих.
Тръгнах по южния коридор и по него стигнах до западното крило на замъка. Когато чух познатото тракане от спускането на подвижния мост, се впуснах в бяг, с удрящи по камъните ботуши, през сенките. Дочух първите тревожни викове и спрях, колкото да погледна през най-близкия прозорец, който ми предоставяше изглед към подвижния мост.
Мостът беше спуснат изцяло и Гроня и войската ѝ идваха: лунната светлина хвърляше отблясъци по стоманените им нагръдници, звездите улавяха мечовете им в блясъка си. Бяха безмълвни, движеха се като един, подобно на змия, плъзгаща се по моста.
Стигнах до източната кула точно когато започнаха да се надигат писъците откъм къщичката на вратаря. Чувствах го в камъните — шокът, треперенето на земята от започващото нападение.
Изтеглих меча си и започнах да се изкачвам по стълбите на кулата, търсейки Деклан Ланън.
Двайсет и девет
Да държиш здраво
Бриена
Територията на лейди Халоран, замъкът Лера
— Мистрес? Мистрес Бриена, събудете се. Моля Ви, моля Ви, събудете се.
Тихо, треперливо гласче, което ми се искаше да обгърна в шепата си, да пазя като съкровище, да го гледам как разцъфва като роза. Беше гласът на изплашено момиче, чиито думи бяха като слънчева светлина, пробиваща бурята.
— Искам да я видя, Кийла. Кийла!
Възмутен, разгорещен отговор, гласът на решително и смело момче, чиито думи бяха като дъжд, падащ в река.
— Не, Юън. Не гледай. Стой. Там.
— Тя е моя господарка и мога да правя каквото искам.
Чух шум от тътрене на ботуши, след това тишина: тъмна, болезнена тишина, бездна, в която да се удавиш. Момчето започна да плаче, да плаче неспирно…
— Шшт, ще те чуят, Юън. Казах ти да не гледаш! — Но после и тя заплака.
— Той я уби! Той я уби! — Момчето стенеше, в гласа му се долавяше ярост.
— Не, братко. Жива е. Трябва да я свалим, преди татко да се върне. Трябва да я скрием.
— Но къде? Няма къде да се скрием!
— Аз ще взема ключа, а ти намери място да я скрием.
Гласовете заглъхнаха и чувах единствено жужене, хриптене, звук на нещо, което искаше да се стопи в мрак.
Когато отворих очи, осъзнах, че това е звукът от дишането ми, плитко и мъчително. Все още висях, окачена на китките си, на ръце, които вече не чувствах.
Помислих си за Тристан: онзи последен спомен, който бе пратил към мен, още отекваше в сърцето ми, нишката на общата болка ни свързваше през вековете. Той беше вярвал в проклятието, което последната принцеса от дома Кавана беше стоварила върху него — че от неговия род ще се появи дъщеря и ще открадне спомените му: беше знаел, че ще произхождам от неговата кръв, че ще поправя сторените от него неправди.
Пръстите на краката ми леко докоснаха пода. Купчина коса. Чия беше тази коса? Беше толкова красива: изобщо не е бивало да я отрязват така.
А после кръвта. Проследих обратно дирята ѝ, от земята, нагоре по крака ми, нагоре по изцапаната ми долна риза, нагоре до ямката на ключицата ми, където беше засъхнала.
Беше моя. Моята кръв.
Размърдах се, отчаяно копнееща да почувствам ръцете си, но само докоснах лицето си.
И си спомних. Парещият допир на острие. Думите, които Деклан бе вдълбал в раната ми… Искам Ейдън да те получи в края на краищата. Но когато погледне лицето ти, ще види в теб майка си. Ще разбере къде да я намери.