Триумфът на кралицата [bg]

За кого говореше? Бриена?

Бях понесъл достатъчно. Нямаше да слушам повече от отровата му.

Той се втурна обратно в стаята си, опитвайки се да изпречи вратата между нас. Но аз я подхванах с крак и я отворих с ритник, гледайки как дървото се люшна и цапна Деклан в лицето.

Принцът се препъна назад: първата кръв бе пролята и капеше от устната му. Той протегна ръка да се подпре на кръгла мраморна маса, където преди това вечеряше. Калаените съдове издрънчаха: една чаша вино се разля, но мигът на изненадата на Деклан беше приключил. Той се изкиска и този звук събуди мрака в мен.

Толкова се бях съсредоточил върху него, че за малко да го пропусна. В периферното ми зрение като размазано петно проблесна стомана — меч, готов да се забие в мен.

Завъртях се рязко, разгневен, че трябва да отклоня вниманието си от принца. Пресрещнах острието му точно преди да се забие в слабините ми, и запратих новия си противник назад, залепвайки го плътно до стената.

Беше Фехин.

Очите на Фехин се разшириха, когато почувства пълната сила на париращото ми движение, и осъзна, че съм аз. Пазачът се помъчи да си възвърне самообладанието, борейки се, но аз продължих да настъпвам към него и го обезоръжих с плавна лекота.

Хванах Фехин за косата и запитах:

— Знаеш ли какво причинявам на мъжете, които са достатъчно глупави, че да счупят носа на Бриена Маккуин?

— Милорд — изпелтечи той, давейки се от страх, както правеха всички те, когато ги хванеш. — Не бях аз.

Заплюх го в лицето и го пронизах с меча си в корема. Той потръпна, очите му се изцъклиха, докато изтеглях меча си и го оставях да се свлече на пода.

Когато вдигнах очи, стаята беше празна.

Помещението беше разделено от поредица от три стъпала: едната страна на стаята водеше към балкона, чиито двойни врати бяха все още заключени, стъклото — замъглено от нощния хлад. В другия край на стаята обаче имаше стена с четири сводести врати в нея, до една — зеещи мрачно.

Взех един свещник от масата за хранене. Понесъл меча и светлината, се отправих към първата врата, като напрягах поглед в тъмнината.

— Къде си, Деклан? — подмамвах го: всяка моя стъпка беше премерена, пресметната. — Изправи се лице в лице с мен. Не ми казвай, че те е страх от малкия Ейдън Морган, момчето, което ти се изплъзна през пръстите, като се скри в купчината фъшкии.

Влязох в първата стая, макар да бе тъмна: мечът ми беше готов, светлината ми — вдигната, за да не ми пречи да виждам.

Беше спалня, с под, по който бяха разпилени кукли от царевична шума, и заплетени панделки. Кийла е била настанена тук. А сега стаята беше празна.

Тихо се оттеглих и продължих към следващата стая, пристъпвайки през прага.