В черно като полунощ [bg]

Няма помилване за замлъкнала песен. Няма изкупление за удавянето на надеждата в мрака.

Познавам те.

Ти си шепнал в ухото на господин Низки, преди да пребие дъщеря си.

Ти си първият удар от злокобното думкане.

Ти поглеждаш през рамото на човека, посегнал за първия камък, и макар да смятам, че си част от всички нас и никога няма да се отървем от теб, със сигурност можем да направим живота ти ад.

Няма милост. Няма изкупление.

Поглеждайки назад, тя зърна лицето му вече по-отблизо и удвои усилията си да изведе изтощената и неохотна двойка от мъчителния терен. Успя да изцеди от себе си малко дъх, за да каже:

— Вижте го! Погледнете го! Искате ли да ни настигне?

Чу краткия писък на Летиша и стона на внезапно изтрезнелия ѝ бъдещ съпруг. Очите на нещастника Макинтош бяха кръвясали и оцъклени, устните му — замръзнали в безумна усмивка. Той се опита да набере преднина в мимолетно скъсилото се пространство, но двамата бяха открили нови сили в страха си и едва ли не влачеха Тифани напред.

Сега вече настана истинска гонитба по полето. Всичко зависеше от Престън. Колкото и да е учудващо, Тифани се чувстваше уверена. Той е надежден, повтаряше си тя, но зад тях се носеше ужасно хъхрене. Призракът все повече пришпорваше приемника си и Тифани вече си представяше свистенето на дългия нож. Времето бе всичко. Престън беше надежден. И беше разбрал, нали? Разбира се, че беше разбрал. Тя можеше да има вяра на Престън.

По-късно това, което най-вече си спомняше, беше тишината, нарушавана само от пращенето на стъблата и тежкото дишане на Летиша и Роланд, наред с ужасното хриптене на техния преследвач. Тишината в главата ѝ бе нарушена от гласът на Лукавеца.

Устройваш ми капан. Мръсница! Да не си въобразяваш, че ще позволя да ме хванат отново толкова лесно? Малките момиченца, които си играят с огъня, се горят на него. И ти ще гориш, обещавам ти! О, как ще гориш! Какво ще стане тогава с гордостта на вещиците? Носителки на порока! Слугини на нечистотията! Осквернителки на всичко свято!

Тифани не сваляше очи от края на полето, а сълзите плувнаха в тях. Не успя да ги сдържи. Беше невъзможно да спре мерзостта, която проникваше в нея като отрова, процеждаше се в ушите ѝ и се разстилаше под кожата ѝ.

Поредното просвистяване на ножа зад тях накара и тримата да намерят двойни сили, но тя знаеше, че не е за дълго. Това, което зърна в мрака отпред, Престън ли беше? Коя тогава беше тъмната фигура до него, с вид на стара вещица с островърха шапка? Още докато се взираше в нея, тя избледня.