В черно като полунощ [bg]

Мъглата се беше вдигнала и луната грееше високо в небето. Беше идеална нощ. И духаше вятър. Тифани се беше надявала на това. А Престън беше обвил ръце около кръста ѝ. Тя не беше сигурна дали се е надявала и на това или не.

Вече летяха над полята в подножието на Кредище и дори на лунната светлина се различаваха тъмните правоъгълници на стърнищата. Хората стриктно внимаваха огънят да не плъзне встрани. Никой не искаше стихийни пожари — не е за разправяне какви бели може да станат. Стигнаха до последния кър. Наричаха го „краля“. Обикновено когато се изгаряше „краля“, половината село довтасваше да лови зайци, избягали от пламъците. Същото трябваше да стане и днес, но всички бяха… заети с друго.

Кокошарниците и свинарникът бяха разположени точно след него на брега на реката. Говореше се, че „кралят“ давал такива обилни реколти, понеже на хората им било доста по-лесно да хвърлят тора в него, вместо да го извозват до по-долните ниви.

Приземиха се до кочината, причинявайки обичайното неистово квичене на свинете, които вярваха, че независимо от това какво всъщност се случва, светът се опитва да ги затрие.

Тя задуши с нос. Въздухът миришеше на свине. Тифани беше сигурна, абсолютно сигурна, че въпреки всичко ще усети Лукавеца, ако изобщо е там. Колкото и да бяха смрадливи, свинете си имаха нормална миризма, която впрочем би изглеждала като ухание на теменужки в сравнение с тази на Лукавеца. Тифани потръпна. Вятърът се усилваше.

— Сигурна ли си, че можеш да го убиеш? — попита Престън.

— Мисля, че мога да го накарам да убие себе си. И, Престън, категорично ти забранявам да ми помагаш.

— Съжалявам — запъна се Престън. — Временни правомощия, нали разбираш? Не можеш да ми даваш заповеди, госпожице Сболки, ако нямаш нищо против.

— Искаш да кажеш, че чувството ти за отговорност и подчинение пред началника означава, че трябва да ми помогнеш?

— Ами да, госпожице — кимна Престън, — и няколко други съображения.

— В такъв случай наистина имам нужда от теб, Престън. Наистина. Смятам, че бих могла да се справя сама, но ще е много по-лесно, ако ми помогнеш. Това, което искам да направиш, е…

Беше почни сигурна, че Лукавеца не може да я дочуе, но все пак снижи глас, а Престън погълна думите ѝ, без да мигне, като накрая каза простичко:

— Ясно, госпожице. Можеш да разчиташ на временните правомощия.

— Гадост! Как попаднах тук?

Нещо сиво, лепкаво и силно вонящо на свине и бира се опита да се прехвърли през оградата на кочината. Тифани знаеше, че е Роланд, но само защото беше твърде невероятно двама женихи да са хвърлени в свинарника именно тази нощ. Той се надигна на крака като някаква блатна гадост, от която се стичаха… така де, просто се стичаха. Едва ли беше необходимо да се навлиза в подробности. Чат-пат по нещо пльокваше от него. Той хлъцна.