Големите малки лъжи [bg]

Договорът за наем на апартамента им изтичаше след две седмици. Можеха да се преместят на съвсем ново място, да го запише в ново училище, да започнат на чисто, с неопетнена репутация. Дори ако психоложката не грешеше и Зиги действително бе жертва, а не насилник, Джейн никога не би повдигнала въпроса за обсъждане в училището. Щеше да изглежда като стратегически ход за контраатака от нейна страна. Отправете ми обвинение за нанесени щети и аз веднага ще ви обвиня в същото. Така или иначе, как изобщо биха могли да останат в училище, където родителите подписваха петиция за изгонването им? Всичко вече бе твърде сложно. Хората вероятно си мислеха, че тя е нападнала Харпър в пясъчника и е тормозила Амабела. Тя наистина разплака Амабела и се чувстваше ужасно виновна. Единственото решение бе да си тръгне.

Това беше правилното решение. Правилното решение и за двама им.

Може би е било неизбежно престоят им в Пириуи да приключи толкова катастрофално. Истинските ѝ, несподелени причини да дойде тук бяха толкова лични, толкова объркани и откровено странни, че не можеше да си позволи да ги формулира ясно дори пред себе си.

А може би идването ѝ тук всъщност бе необяснима, но нужна стъпка от някакъв процес, защото усещаше, че нещо се бе излекувало през последните няколко месеца. Дори когато я мъчеха тревогите около Зиги и другите майки, чувствата ѝ към Саксън Банкс бяха претърпели лека промяна. Усещаше, че вече е в състояние да го види с избистрен поглед. Саксън Банкс не беше чудовище. Той беше просто човек. Най-обикновен противен гадняр. Такива като него се срещаха под път и над път. Просто не биваше да спи с тях. Но тя го бе направила. Точка. Имаше си Зиги. Може би единствено Саксън Банкс имаше достатъчно свирепи сперматозоиди, способни да преодолеят проблема ѝ да зачене. Може би той наистина бе единственият мъж на света, който бе в състояние да я дари с бебе, и тя би могла да намери начин да говори с него — спокойно, уравновесено, — така че Зиги да спре да си мисли, че баща му е някакъв коварен суперзлодей.

— Зиги — каза тя, — искаш ли да се преместим в друго училище, където да си имаш съвсем нови приятели?

— Не — отвърна той. Точно в момента изглеждаше капризен, дързък и нагъл. И ни най-малко тревожен. Тази психоложка наясно ли беше с нещата, за които говореше?

Както Маделин често повтаряше: „Децата са толкова странни и непредсказуеми“.

— О! — възкликна Джейн. — Защо не? Онзи ден беше много разстроен, когато няколко от децата ти казали, че… нали се сещаш… че не им позволявали да си играят с теб.