Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Кози пътечки? — Кралят присви очи. — Аз говоря за бързо придвижване, а ти ми губиш времето с кози пътечки?
— Когато завладял Дорн, Младия дракон е заобиколил дорнските наблюдателни кули на Костения път по кози пътечки.
— Знам добре тази история, но Дерон ѝ е придал твърде голямо значение в онази негова тщеславна книга. Корабите са спечелили онази война, не козите пътечки. Дъбовия юмрук е разбил Дъсченото градче и е поел бързо нагоре по Зелената кръв, докато главната дорнска сила е била ангажирана в Принцовия проход. — Станис забарабани с пръсти по масата. — Тези планински лордове няма ли да забавят преминаването ми?
— Само с пирове. Всеки ще се опита да надмине другите с гостоприемството си. Милорд баща ми казваше, че никога не е ял толкова добре, както при гостуванията си на клановете.
— За три хиляди души, предполагам, че мога да изтърпя няколко гайди и каша — каза кралят, макар тонът му да издаваше недоволство дори от това.
Джон се обърна към Мелисандра.
— Милейди, искрено предупреждение. Старите богове са силни в онези планини. Клановете няма да търпят обиди към свещените си дървеса.
Това сякаш я развесели.
— Не бой се, Джон Сняг. Няма да притеснявам твоите планински диваци и тъмните им богове. Моето място е тук, с теб и храбрите ти братя.
Беше последното, което Джон Сняг можеше да пожелае, но преди да е успял да възрази, кралят рече:
— Накъде би ме посъветвал да поведа тези здравеняци, ако не срещу Дредфорт?
Джон погледна картата.
— Дълбоки лес. — Почука с пръст. — Щом Болтън е решил да се срази с железните хора, вие също. Дълбоки лес е замък сред гъста гора, лесно можете да се промъкнете до него изненадващо. Дървен замък, защитен от земен насип и дървена палисада. Преходът ще е по-бавен през планините, признавам, но там войската ви може да се движи невидима и да се появи почти пред самите порти на Дълбоки лес.
Станис се почеса по брадичката.
— Когато Бейлон Грейджой се вдигна първия път, разбих железните хора по море, където са най-силни. На суша, изненадани… да. Спечелих битка срещу диваците и техния крал отвъд Вала. Ако мога да съкруша и железните хора, Северът ще разбере, че отново има крал.
„А аз ще имам хиляда диваци — помисли Джон. — И никакъв начин да изхраня и половината от тях.“
Тирион
„Свенливата девица“ се движеше през мъглата като слепец, опипващ пътя си по непознат коридор.
Септа Лемор се молеше. Пелените мъгла приглушаваха гласа ѝ, правеха го тънък и тих. Гриф крачеше напред-назад до палубата и ризницата му тихо подрънкваше под наметалото му от вълча кожа. От време на време докосваше меча си сякаш за да се увери, че все още виси на кръста му. Роли Дъкфилд буташе с пръта на десния борд, Яндри при бакборда. Юсила държеше кормилото.
— Не ми харесва това място — измърмори Халдон Полумайстера.
— Малко мъглица ли те уплаши? — заяде се Тирион, макар че мъглата беше доста. При носа на „Свенливата девица“ Гриф Младия стоеше с третото весло, за да ги избутва от препятствията, щом изникнеха от бялата пелена. Фенерите бяха запалени отпред и отзад, но мъглата бе толкова гъста, че от средата на лодката джуджето можеше да види само светлина, зареяла се над водата пред него, и друга, подгонила го отзад. Собствената му задача бе да поддържа мангала.
— Това не е обикновена мъгла, Хюгор Хълма — каза Юсила. — Намирисва на магия. Човек може да я разпознае, ако има нюх да я подуши. Много пътници са се губили тук, и малки лодки, и големи галери също. Скитат се сами из мъглите, дирят слънцето и не могат да го намерят, докато лудостта или гладът не им вземат живота. Неспокойни духове витаят във въздуха тук, и измъчени души под водата.
— Ето една — каза Тирион. Откъм десния борд една ръка, достатъчно голяма, за да строши лодката, се пресягаше нагоре от тъмните дълбини. Само върховете на два пръста се показваха от повърхността на водата, но когато „Свенливата девица“ леко се плъзна покрай нея, той успя да зърне останалото от ръката, потръпваща под водата, и зяпнало нагоре бледо лице. Макар тонът му да беше безгрижен, беше притеснен. Това място беше лошо, вонеше на отчаяние и смърт. „Юсила е права. Тази мъгла е неестествена.“ Нещо мръсно се въдеше в тези води и заразяваше въздуха. „Нищо чудно, че каменните хора полудяват.“
— Не бива да се подиграваш — предупреди го Юсила. — Шепнещите мъртъвци мразят топлото и бързото и винаги търсят да привлекат още прокълнати души към себе си.
— Едва ли имат саван за моя ръст. — Джуджето разбърка жарта с машите.
— Не толкова омразата движи каменните хора, колкото гладът. — Халдон Полумайстера беше увил около устата и носа си жълт шал и гласът му бе приглушен. — В тези мъгли не се въди нищо, което би могъл да яде човек със здрав разум. Три пъти всяка година триарсите на Волантис пращат нагоре по реката галера с провизии, но корабите с подаяния често закъсняват и понякога карат повече усти, отколкото храна.