Танц с дракони

Дребосъкът разбърка отново въглените и ги раздуха, за да се разгорят. „Мразя го това. Мразя я тази мъгла, мразя го това място и никак не си падам по Гриф.“ Тирион още си пазеше отровните гъби, които бе откъснал в имението на Илирио, и в някои дни ужасно се изкушаваше да ги пъхне във вечерята на Гриф. Бедата бе в това, че Гриф като че ли рядко ядеше.

Дък и Яндри натиснаха веслата. Юсила завъртя кормилото. Гриф Младия избута „Свенливата девица“ от една порутена кула, чиито прозорци зееха над тях като слепи черни очи. Платното увисна отпуснато и натежало. Водата под корпуса стана по-дълбока и прътовете вече не можеха да докоснат дъното, но течението продължаваше да ги тласка надолу, докато…

Тирион успя само да види нещо огромно, надигнало се от водата изгърбено и злокобно. Взе го за хълм, извисен над горист остров, или за гигантска скала, обрасла с мъх и папрат. Но когато „Свенливата девица“ се приближи, очертанията станаха по-ясни. До водата се виждаше дървена цитадела, изгнила и обрасла със зеленина. Нагоре се издигаха тънки шпилове, някои — прекършени като счупени копия. Пред очите им изникваха и се скриваха останали без покриви кули, протягащи се слепешком нагоре. Зали и галерии бавно се отнасяха назад, изящни контрафорси, деликатни сводове, колони с канелюри, тераси и беседки.

Всичко рухнало, запустяло, пропаднало.

Сивият мъх тук растеше гъст, покрил нападалите камъни и провиснал като брада от всички кули. Черни лози бяха изпълзели от прозорци, врати и над сводове, по високите каменни стени. Мъглата скриваше три четвърти от двореца, но това, което зърнаха, бе повече от достатъчно за Тирион, за да разбере, че тази островна крепост е била някога десет пъти по-голяма от Червената цитадела и сто пъти по-красива. Знаеше къде е.

— Дворецът на любовта — промълви той.

— Това е ройнарското име — каза Халдон Полумайстера. — Но хиляда години това е било Дворецът на скръбта.

Развалините бяха достатъчно тъжни, но това, че знаеше какво са били, ги правеше още по-тъжни. „Тук някога е имало смях — помисли Тирион. — Имало е разцъфтели градини и фонтани, искрящи златни на слънцето. Тези стъпала някога са кънтели от стъпките на влюбени, а под онзи рухнал купол безброй женитби са се скрепявали с целувка.“ Мислите му се върнаха към Тиша, която за толкова кратко бе неговата лейди съпруга. „Джайм — помисли той с отчаяние. — Моята кръв, моят голям и силен брат. Когато бях малък, той ми носеше играчки, обръчи от бъчви, блокчета и изваян от дърво лъв. Даде ми първото ми пони и ме научи как да го яздя. Когато каза, че те е купил за мен, изобщо не се усъмних. Защо да го правя? Той беше Джайм, а ти беше просто някакво момиче, което играеше роля. Страхувах се от това от самото начало, от мига, в който за първи път ми се усмихна и ми позволи да докосна ръката ти. Собственият ми баща не можеше да ме обича. Защо да ме обичаш ти, ако не за злато?“

През дългите сиви пръсти на мъглата чу отново дълбокото тръпнещо дрънн на тетивата, изпъшкването на лорд Тивин, когато металната пръчка го порази под корема, пляскането на бузите му на камъка, когато се смъкна, за да умре. „Накъдето заминават курвите“, беше казал. „А къде е това?“ искаше да го попита Тирион. „Къде замина Тиша, татко?“