Огнено жертвоприношение

Някой докосна лицето ми. Обърнах глава и видях, че Кевин е съвсем близо до мен. За миг си бях помислила, че е Натаниел. Едрите ръце на Теди погалиха голите ми ръце, а после той приближи длани към лицето си.

— Миришеш на глутницата.

Лорейн лежеше по гръб, вперила в мен странен вълчи поглед.

— Мирише като Рейна — каза тя и завъртя лицето си така, че леко докосна с устни коляното ми, покрито от джинсите.

Знаех, че ако позволя, бихме спали, скупчени като малки кученца от едно котило. Знаех, че докосването обединява глутницата, като пощенето у приматите. Съприкосновение, утешение — сексът не беше задължителен. Просто Рейна го беше избрала. Те бяха вълци, но и хора, следователно бяха примати. Всъщност не едно, а две животни.

Кевин отпусна глава на коленете ми, притиснал лице към единия ми крак. Не виждах очите му и не знаех дали са станали вълчи. Гласът му беше плътен и нисък:

— Ех, да имаше сега една цигарка.

Засмях се и не можех да престана да се смея. Смях се, докато ми потекоха сълзи от очите. Върколаците ме галеха с ръце нагоре и надолу, триеха лица по голата ми кожа. Вдишваха мириса ми, къпеха се в едва доловимия, чезнещ мирис на Рейна. Белязваха ме със своята миризма.

Стивън ме целуна по бузата, както брат целува сестра.

— Добре ли си?

Трудно ми беше да си спомня, но ми се струваше, че вече веднъж ме беше попитал същото.

— Да — кимнах аз. Гласът ми прозвуча тънък и сух. Тогава разбрах, че съм пред шок. Лошо.

Стивън пропъди вълците от мен. Те се отдалечиха вяло, сякаш предизвиканият от нас прилив на енергия беше нещо като наркотик за тях. А може би като секс и това беше по-добро сравнение. Не знаех. Дори не бях убедена, че искам да знам.

— Ричард казваше, че Рейна няма да изчезне, докато е жива глутницата. Това ли е имал предвид? — попитах.

— Да — отвърна Стивън, — макар и никога да не съм чувал, че някой, който не е член на глутницата, е в състояние да направи това, което ти току-що направи. Духовете на мъртвите би трябвало да могат да се вселяват само в ликои.

— Духовете на мъртвите — повторих аз. — Нима нямате друго наименование за тях?

— Те са мунини10 — рече Стивън.

Малко остана да прихна отново.

— Имаш предвид Паметта, гарванът на Один?

— Да — кимна Стивън.

— Какво всъщност беше или е това? Не е призрак. Знам какво е усещането за призрак.

— Ти си почувствала само един от тях — каза Стивън. — Не мога да го обясня по-добре.

— Това е енергия — поясни Теди. — Енергията нито се създава, нито се унищожава. Тя просто съществува. Това е енергията на всички, които някога са били в глутницата.

— Нямаш предвид всички ликои, нали?

— Не, но от първия член на нашата глутница до сегашните всички съществуват и са с нас.

— Не всички — възрази Лорейн.

— Понякога някой от нас загива при нещастен случай — кимна Теди — и тялото не може да бъде намерено и разделено. Тогава цялата му енергия, всичките му знания, силата му биват изгубени завинаги.