Невинна кръв

Тялото му копнееше за чиято и да било кръв.

Понесоха го безмълвно в нощта. Но въпреки мълчанието им Рун чуваше повече, отколкото бе чувал през живота си. Чуваше всяко смачкано под краката им листо, тихия шепот на крилете на сова във въздуха, скриващата се в дупката си мишка. Помъчи се да проумее ставащото. Можеше да чуе дори ударите на сърцата на малките зверчета — бързо и уплашено на мишката, по-бавно и решително на совата.

Но когато насочи вниманието си към свещениците, не чу нищо.

Само смразяваща тишина.

Нима бе толкова откъснат от Божията милост, че не можеше да чува сърцата им, а само сърцата на бездушните животни?

Потресен от съдбата си, той се отпусна в ръцете на свещениците. Устните .му> се раздвижиха в отчаяни молитви. И в същото време му се искаше да разкъса гърлата на свещениците и да окъпе лицето си в кръвта им. Молитвите изобщо не потушаваха жаждата му за кръв. Зъбите му продължаваха да тракат от копнеж.

Желанието изгаряше по-силно от всяко чувство, което бе изпитвал, по-свирепо от любовта към семейството му, дори от любовта му към Бог.

Свещениците го отнесоха в манастира, откъдето неотдавна бе излязъл като невинен послушник, на когото предстоеше да положи светите си клетви. Спряха пред една гола стена, в която се появи врата. През всичките си години тук никога не бе подозщхт за съществуването ѝ.

Толкова малко неща знаеше.

Отнесоха го долу в стая с писалище, зад което седеше познат мъж с паче перо в ръка. Отец Бернар, неговият наставник и съветник във всичко. Явно уроците за Рун още не бяха приключили.

-      Носим ти го, отче - каза свещеникът, който държеше дясната му ръка. - Извърши падение в гробището, но не е вкусил друга кръв.

-      Оставете ме с него.

-      Той е в опасно състояние.

-      Знам го не no-зле от теб. — Бернар стана. — Оставете ни.

-      Както желаеш.

Свещеникът пусна ръката му и Рун падна на пода. Четиримата братя излязоха. Рун остана да лежи: вдишваше миризмата на камък, плесен и стара рогозка.

Бернар мълчеше.

Рун скри лицето си с ръце. Обичаше Бернар повече, отколкото бе обичал собствения си баща. Свещеникът го бе учил на мъдрост, доброта и вяра. Бернар беше идеалът, към който Рун винаги се беше стремил.

Но точно сега единствената му грижа бе да разкваси гърлото си или да умре, докато се опитва да го направи. С един скок се хвърли към него и двамата се сгромолясаха на пода.

Бернар падна под него. Тялото му беше странно студено.

Рун се опита да забие зъби в гърлото му, но наставникът му реагира светкавично — претърколи се под него и скочи на крака. Как беше възможно да е толкова бърз?

-      Внимавай, синко. — Плътният глас на Бернар бе спокоен. - Вярата ти е най-ценният ти дар.