Сборник "Войните на Амтрак"

Три седмици след вдигане на първото парче тръба планерът — нарекоха го „Блу-Бърд“[30] — стоеше закрепен на дървени магарета. Стив свърза кабела, подавайки електрически ток от крилата на електромотора, после всички затаиха дъх и зачакаха слънцето да се покаже зад сякаш безкрайния тъмносив облак. Когато след непоносимо дълго чакане слънцето се издигна в синьото небе и заля с топлина обърнатите нагоре лица, тънката мъглява сянка на крилата на „Блу-Бърд“ се превърна в тъмна стрела с остри ръбове. Стив завъртя ключа. Нищо не се случи. Завъртя перката. Пак нищо. Въздишка на разочарование се изтръгна от събралите се наблюдатели. Стив изруга тихо и удари корпуса на мотора с длан. Перката покорно се завъртя и се превърна в гладък диск от въртящо се злато.

— ХЕЙ-ЯАА! — изрева племето.

— О, мила майко! — възкликна Стив и отправи две въздушни целувки към небето.

— Ще имаш ли достатъчно енергия да излетиш? — попита Кадилак.

Стив поклати глава и затегна една от такелажните жици на дясната страна.

— Ако схемата издържи, след като хванем въздушното течение, тя ще ни помогне да останем във въздуха, но това е всичко. „То обаче е достатъчно — мислеше той ликуващо. — Без да губя височина, мога да помахам за сбогом на тези уродливи същества винаги, когато реша…“

„Блу-Бърд“ беше пренесен с голяма церемония на върха на близкия хълм и Стив направи няколко пробни полета на няколко фута от земята, а мютските деца тичаха заедно с него, смееха се и крещяха възбудено. Страхът и болката, причинени им от стрелолистите над нивите, изглежда, бяха напълно забравени. Стив беше приятно изненадан, че „Блу-Бърд“ е стабилен и реагира добре на контролния лост и на неговото провесено тяло.

Първото истинско излитане от върха на една скала с отвесен склон беше идеално. Докато висеше на ремъците, носейки се по студения възходящ поток, Стив отново изпита възбудата на летенето. Беше като повторно изпълнение на първия му самостоятелен полет над земята; ускоряване на пулса, изострени сетива, ново усещане. Той зави около скалата и направи серия осмици над зрителите отдолу. Небето над него беше синьо, моторът жужеше равномерно.

Тъй като електрическата схема беше от каменната ера, доставяният от слънчевите елементи ток не беше постоянен — по нивото на шума на мотора Стив го оцени на тридесет до петдесет процента от нормалната му мощност. Макар тази енергия да не му позволяваше да се изкачва, тя беше достатъчна за поддържане на достигнатата височина чрез използване на въздушния поток. Когато наблюдаващите отдолу мюти се свиха до размерите на мравки, Стив разбра, че сега има златна възможност да избяга. Идеята се спотайваше дълбоко в ума му от момента, когато краката му се отлепиха от земята за първите пробни излитания. Преди да излети от скалата той беше скрил картата под планеристките си дрехи. Не беше имал възможност да вземе заровения пакет с храна и апарата за пречистване на вода, но това всъщност не беше толкова важно. Той можеше да оцелее няколко дни, докато се върне във Федерацията. Вече месеци беше пил замърсена вода и бе ял сурови плодове; беше дишал радиоактивен въздух и беше имал контакти с мюти. Една седмица повече нямаше да има никакво значение. От излизането си от полудрогирания сън в началото Стив постепенно беше забравил невидимия смъртоносен покров, който все още обвиваше земята. От време на време той си спомняше за постоянната заплаха с чувство на шок — последвано от объркване, когато разбереше, че въпреки продължителното излагане още няма видими признаци на лъчева болест. Стив знаеше, че рано или късно това ще стане. Нямаше спасение. Щеше да има същата съдба като татко Джак. „Но колко странно! — мислеше си той. — Може би е справедливо отново да съм във въздуха, но отдавна не съм се чувствал така добре.“