Тайната на сътворението

Полицаите свиха рамене, сякаш се опитваха да се впечатлят, но се преструваха. Роб не можеше да ги вини. Идеята на Изобел беше много трудно осъществима, с напълно неясен край, а и събитията се развиваха ужасно далеч. Сега бяха в реалността. В студената и дъждовна Ирландия. Бандата на убийците беше приклещена в ъгъла, но около тях имаше един изкормен труп и момиченце, което скоро можеше да не бъде между живите.

— Какви са последните новини? — запита най-накрая Роб.

Най-висшият ирландски офицер се представи. Косата му вече посивяваше, а лицето му беше твърдо, с ясно изразена челюст.

— Детектив Лайъм Дули.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Обградили сме ги от всички страни. Разбира се, не можем да нахлуем веднага вътре. Доста тежко са въоръжени. Убиха жената… Вашата приятелка. Съжалявам. Но момиченцето е още живо и искаме да я спасим. Ще я спасим, но трябва да сме внимателни.

— Да — съгласи се Роб. Бяха притиснати от трафика по натовареното околовръстно шосе на Дъблин. Роб се загледа през зацапаните от дъжда прозорци на минибуса.

Дули се наведе напред и потупа полицая, който шофираше, по рамото. Той пусна сирената и ванът на „Гарда“ започна да се промъква през задръстването, а колите се отдръпваха встрани, за да дадат път на полицейския автомобил.

— Добре — започна Дули високо, за да надвика сирената. — Сигурен съм, че инспектор Форестър ви е обяснил всичко, но положението в момента е следното: успяхме да докопаме един от бандитите, италианеца…

— Марзинели — намеси се Форестър.

— Да, него. Вчера го хванахме. Разбира се, той предупреди бандата, те знаят, че сме ги обградили, а са тежковъоръжени.

Роб кимна и въздъхна. След това се поддаде на емоциите си, наклони се напред и притисна глава в облегалката на другата седалка. Замисли се за Кристин и как тя сигурно е чувала клокоченето на водата, докато органите й се варяха…

— Ще ги пипнем, не се притеснявай, Роб. — Форестър сложи успокояващо ръка на рамото му. — „Гарда“ знаят какво правят. Разправят се с ирландски терористи от тридесет години. Ще измъкнем Лизи.

Роб изсумтя. Чувстваше се тъжен, уплашен, но и изпитваше нарастващо негодувание срещу полицията. Полицаите бяха хванали само един от бандитите, а дъщеря му беше все още в къщата, в ръцете на Клонкъри. Кристин вече беше мъртва. Ирландските ченгета просто се проваляха.

— Значи ми казвате, че ситуацията е напълно патова. Обградили сте мястото, те не могат да излязат, но и вие не можете да влезете в къщата, защото те биха могли да посегнат на дъщеря ми. Клонкъри вече уби приятелката ми! Знаем, че е убивал и преди. Как да сме сигурни, че в момента не убива и Лизи? Точно в тази проклета минута?

— Знаем, че дъщеря ви е добре — поклати глава Дули. — Говорим с Клонкъри през цялото време.

— Как?

— Чрез уебкамери. Има още един компютър с камера, този път предава в двете посоки, така че и ние го виждаме. Видяхме дъщеря ви, тя е жива и здрава. Не е наранена. Вързана е както преди.