Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

А кой би дръзнал да опита да опише чувството за празнота, което остава след неговото заминаване? Също предварително изгубена кауза. Подобно е на усещането след секс, когато усещаш как онова, което ви е свързвало, бавно излиза от теб, а ти искаш да викаш, да крещиш, да забиеш нокти в гърба му и да не го пускаш, защото незнайно защо имаш чувството, че заедно с него си отива и част от теб...

Да, миговете на очакване са страшни. Секундите, часовете и минутите след раздялата – също. Насладата обаче... Едва ли има други измерения на удоволствието, силни и експлозивни като нея. Усещането на устните му върху твоите, лекото убождане от зъбите му, докато те целува така, че оставаш без дъх, плавното докосване на ръцете му, които са плъзгат по гладката ти кожа като дим, стелещ се над езеро по свечеряване, ласките му по цялото ти тяло, които те карат да летиш... и накрая чувството за вселенски екстаз, който поглъща цялото мироздание, изригва и потича като пролетен ручей между звездите и галактиките, помитайки всекидневните проблеми, грижи, ядове и тревоги, докато не остане единствено музиката... седемте ноти, които лекуват, успокояват и галят.

Сутринта обаче заличава всичко. Мразя слънцето. Мразя фалшиво-бодряшката му усмивка, която всъщност е зле прикрито озъбване. Мразя измамната му топлина, която разтопява следите от нежните целувки на Тери по кожата ми. Мразя.

Мразя и онзи, който е създавал света и в пиянски проблясък на садизъм е решил, че обикновените хора не могат да поглеждат вампирите в очите.

Мразя и очите си, затова, че нямат смелост да се отворят по време на среднощния екстаз и да погледнат онзи, който ме прави толкова щастлива.